Клер Дени е слабо популярна сред българските почитатели на киното дори по стандарта за френски арт режисьор. Затова е похвално, че през февруари имаме възможност да видим на голям екран не един, а два нейни филма. Най-известният ѝ, "Добра работа" (Beau Travail, 1999) редовно попада в класации за най-добрите на столетието и в момента е под №7 в престижния - и доста снобски - Топ 100 на Британския филмов институт. Неговата, за жалост, единствена прожекция бе на 4 януари във Френския институт като част от месечната селекция на режисьора Камен Калев. През останалото време историята за отряд от Чуждестранния легион в Джибути може да бъде видяна например в YouTube, стига да нямате нужда от български субтитри.
"Двете страни на острието" обаче е в редовно разпространение по кината тъкмо за празника на любовта. По случай 14 февруари Домът на киното и са подготвили специална прожекция с награди и почерпки. Предложението, както и откриващите кадри на филма край морето, не бива да ви подвеждат - това не е някаква романтична лигавщина. Във филма властва суровият, немногословен авторски стил на Клер Дени, който ѝ донесе "Сребърна мечка" от "Берлинале" 2022 за най-добра режисура.
В "Двете страни на острието" тя отново работи с гранддамата на френското кино Жулиет Бинош, както и в предишните си два филма "Слънцето в нас" и фантастиката "Живот нависоко". Наричана почтително от сънародниците си "Ла Бинош", актрисата е сред малкото французойки с "Оскар" (за второстепенна роля в "Английския пациент"). На 58 години тя не крие нито белезите на възрастта, нито майсторството, натрупано в 80 филмови роли - под режисурата на Годар, Кешловски, Ханеке, Киаростами... - и като никоя друга може да изиграе на екрана вътрешния живот на жена, разкъсвана от страсти.
Филмът е адаптация по роман на Кристин Анго и интерпретация по вечната тема "старата любов ръжда не хваща". В кадри, заснети по време на пандемията, актьорите носят маски на лицата си, а впоследствие разбираме, че Сара (Бинош) крие зад маска и чувствата си. Героинята ѝ живее от 10 години с Жан: той е бивш спортист, а животът му е изпълнен с неудачи, за които филмът бавно и недраматично ни дава отчет. Един ден тя среща на улицата Франсоа, своя някогашен любовник. Той не я забелязва, но часовникът започва да тиктака: скоро след това Франсоа кани Жан да работят заедно...
Камерният, блуждаещ стил, в който Дени ни въвлича в този любовен триъгълник, е способен да отблъсне или приспи някой по-нетърпелив зрител. Но отдадената актьорска игра на Бинош и Венсан Линдон (като Жан) държи вниманието през цялото време, докато емоционалната температура на разказа се повишава.
Париж в "Двете страни на острието" не е този от бляскавите централни райони: той е погледнат отгоре от малката мансарда на двойката, в смълчаните нощни улици, в преградията, където чернокожият и непокорен син на Жан (Иса Перика) е отглеждан от баба си. Това е интимна любовна драма, която не баламосва с клишета и гледа зрителя право в очите, макар че използваните изразни средства може и да не са точно неговите. Неочаквано за мен беше елементарното и повърхностно скициране на третата страна в триъгълника - образа на Франсоа, на фона на нюансираните и драматични персонажи на Бинош и Линдон. Гледайте заради винаги великолепното присъствие на Бинош и феминистичния финал.