Деймиън Шазел е вундеркиндът на съвременното американско кино. Такива бяха последно наборите Стивън Содърбърг - заснел "Секс, лъжи и видео" на 26, и Куентин Тарантино, избухнал с "Глутница кучета" на 29. Днес свръхнови като две десетилетия по-младия Шазел са истинска рядкост. Пробивът му "Камшичен удар" (вторият му пълнометражен филм след студентския "Гай и Маделин на пейка в парка", с който защитава магистърска степен в Харвард) печели двете най-големи награди в "Сънданс" и три "Оскара", когато режисьорът е само на 28. А масовата публика се запозна с Шазел в "Ла-ла-ленд" - модерен мюзикъл за невъзможността да имаш и любовта, и успеха, който го направи най-младия носител на "Оскар" за режисура в историята.
Зад кулисите на този стремителен старт остават битките, които талантът води, докато бъде разпознат и признат - докато успехът на "Камшичен удар" не му отваря вратите към високите бюджети, той се препитава с писане на сценарии за халтури като "Ул. "Чудовищно" 10" и "Последният екзорсизъм 2". Следва "Първият човек", в който Райън Гослинг покори Луната в скафандъра на Нийл Армстронг и премина почти незабелязан въпреки историческия си момент: 50-годишнината от онази "малка стъпка за човека, огромен скок за човечеството". В него Шазел овладя и майсторството на космическия жанр, и ето: идва четвъртият му, най-скъп ($ 78 млн.), най-мащабен и най-амбициозен филм. Остава загадка защо "Вавилон" бе съсипан от щатската критика: може би защото разрушава иконографския канон на някои от най-съкровените американски митове. (Същото, на различна цена, направиха по-рано тази година и "Елвис", и "Блондинка"). Но нямайте нито секунда колебание, че това е възторжен, величествен и невъздържан опус, в който авторът надминава всичко показано дотук.
"Усещането от "Вавилон" е сякаш някой е прочел на Деймиън Шазел историята за Содом и Гомор и той е казал: "Ти само гледай!", написа в Туитър Клейтън Дейвис след първата прожекция на "Вавилон" и това си остава най-доброто афористично определение за филма, който иначе продължава над 3 часа. То е особено яростно видимо в 20-минутната вакханалия, с която Шазел ни въвежда в Холивуд от края на 20-те години. Необуздано парти, в което голотата, сексът, наркотиците, джазът (тогава няма още рокендрол) и смъртта вървят ръка за ръка. Но дори това идва след една абсурдна сцена насред пустошта със слон в камион, който затрупва с изпражненията си камерата. Също като своя библейски първообраз този "Вавилон" не знае мярка, скромност и благоприличие. Шазел оркестрира оргията си с виртуозността на диригент, бог, самодържец. Както винаги досега, режисьорът работи с музиката на своя състудент Джъстин Хъруиц и демонстрира изключителното си чувство за ритъм на разказа.
"Вавилон", при все яркостта и размаха си, носи същата ДНК като другите филми на Шазел. Като един "Ла-ла-ленд" 18+ (категоризацията, която получи за български екран, все пак е над 16 г.) той е пак традиционна история за момиче и момче, които се срещат в големия и безскрупулен Ел Ей, докато преследват успеха; отново обяснение в любов към киноизкуството; и, в крайна сметка, същият горчив размисъл върху цената на мечтата, какъвто са всички творби на режисьора досега. City of Stars можеше да звучи и в този филм.
И момичето е трябвало да бъде същото - Ема Стоун, но в крайна сметка в разголените роклета на главната героиня Нели ЛаРой влиза Марго Роби ("Вълкът от Уолстрийт", "Имало едно време... в Холивуд"). Топлата връзка с филма на Тарантино е още една - Брад Пит в ролята на уморен, застаряващ филмов жребец, тук с комични мустачки а ла Кларк Гейбъл. Но "момчето" на Нели и главен двигател на сюжета е героят на Диего Калва - непретенциозен мексиканец, започнал кариерата си като fixer (онези безименни, полулегални фигури, които "разчистват" и оправят щетите след звездите) и издигнал се до продуцент, а после загубил всичко. Пътищата на тримата се пресичат в последните мигове на нямото кино. Ерата на звука идва триумфално и отнася безмълвно онези, които не са успели да се приспособят. Шазел ситуира героите си именно в този момент, в края на 20-те и началото на 30-те години на XX век, когато филмите не само стават говорящи, но влиза в сила и "Кодексът на Хейс" за морално поведение на (а донякъде и извън) екрана: веселията и нравите от началото на филма вече не са възможни. Хазарт, зависимости и упадък заместват радостната разюзданост от бурната "младост" на Холивуд.
Част от мотивите във филма стъпват върху полуистините в Hollywood Babylon - противоречив мемоар на Кенет Ангър за златната ера на киното, излязъл първо във Франция и дори забраняван в САЩ през 60-те. В ЛаРой първоначално е имало повече от истинския образ на актрисата Клара Боу, но след отпадането на Стоун от проекта Шазел извайва героинята по друг калъп. И Пит, и другите присъстващи на екрана носят намигвания към действителни лица и събития от снимачните площадки, но са смесица от въображаемо и събирателно; единствено продуцентът Ървинг Талберг (Макс Мингеля) и няколко забравени актриси присъстват с истинските си имена. Разказът за тъмната страна на мечтите небрежно прегазва и през трептящо актуални теми като расизма и помитащата сила на технологиите.
"Вавилон" не е филм, който ще поискам да гледам втори път, поне не скоро; той е зрелище, което (пре)насища всички сетива и остава за дълго в паметта; едновременно епос и елегия, възход и падение, шампанско и сълзи.
Напоследък се нароиха много филми, в които големите автори на съвременното кино обясняват защо го обичат. То ли не беше Тарантино с "Имало едно време... в Холивуд", Дейвид Финчър с "Манк", Стивън Спилбърг със "Семейство Фейбълман"... По-скептично настроените биха казали, че всички те са старателно калкулирана "Оскарова стръв" - Холивуд обича истории в своя прослава, - която има за цел номинации и статуетки. И наистина споменатите, повече или по-малко, ги получават; с пет номинации и една награда "Златен глобус" от този месец "Вавилон" не прави изключение. Но не е само това. Щом аз пиша този текст, а вие сте го прочели докрая, значи всички ние също го обичаме.
YouTube
