Няма да видите тази година филм с по-ярко актьорско съзвездие от "Амстердам" (дори предстоящият "Вавилон" на Деймиън Шазел отстъпва като бройка, макар че Марго Роби присъства и в двата). Трудно е дори да се изредят всички имена, които биха предизвикали слюноотделяне у киномана - Крисчън Бейл, Аня Тейлър Джой, Рами Малек, Крис Рок, Майк Майърс, Зоуи Салдана, Тифъти Олифънт, че и Тейлър Суифт... да не пропускаме Робърт де Ниро, който под режисурата на Дейвид О. Ръсел прави едни от малкото си прилични роли в последните две десетилетия. След като игра в трите му предишни филма "Наръчник на оптимиста", "Американска схема" и "Джой", той отново се завръща като второстепенен, но важен герой в сюжета на комедийна мистерия, ситуирана между двете световни войни, за която началните надписи казват: "Повечето от тези неща наистина са се случили".
И наистина, в началото на 30-те години е имало опит за преврат, организиран от клика мастити бизнесмени, които са опитали да организират пуч на новоизбрания президент Рузвелт и да поставят на негово място фашистка фигура а ла Мусолини и изгряващия Хитлер. Но за О. Ръсел този малко известен исторически факт е само повод да прави същия филм, който направи вече два-три пъти. "Амстердам" напомня силно "Американска схема" с ведрия си хаос, безупречните костюми и прически "в епоха", усета към детайла, забележителния актьорски ансамбъл, хумористичния диалог и елегантната употреба на музиката. Съдържа тонални прилики и с "Наръчник на оптимиста" не само защото триото главни герои упорито вярва в щастливия край и доброто у човека; един от тях насред целия хаос и трупове произнася репликата: "Направи ми услуга. Опитай се да бъдеш оптимист." Единственото съществено нововъведение е, че след три главни роли Дженифър Лорънс напуска кораба на О. Ръсел, за да бъде заменена с още по-горещата Марго Роби.
И макар че американската критика разкоства режисьора за същите неща, за които го хвалеше преди десетилетие (а може би заради скалъпения скандал, в който той опипал гърдите на пълнолетната си транссексуална племенница), "Амстердам" си остава лек като морски бриз, развлекателен филм, с неустоими актьори във всеки кадър. Дежурният при О. Ръсел Крисчън Бейл носи стъклено око а ла Гео Милев, а бутафорният му персонаж - ветеран от войната, излъчва прекалена театралност. Не можеш да откъснеш очи от Роби, докато камерата на трикратния оскароносител Емануел Любецки я следи любовно. Третият в тази нестандартна фронтова тройка - нещо като "Жул и Жим" на Трюфо, но без еротиката - е синът на Дензъл Уошингтън - Джон Дейвид, който заради пуста шуробаджанащина и Black Lives Matter все получава роли в прекалено големи за начинаещ филми ("Тенет").
Персонажите са по-скоро щрихирани, отколкото развити, и това важи най-вече за многобройните герои във втория план, всеки от които излиза за кратък номер на сцената, покланя се и изчезва - понякога по няколко наведнъж. Иконата Де Ниро е приятно отегчен, единствено Рами Малек ме "вадеше" от филма - не мога да си представя той да не играе злодей, и неговото присъствие разкрива развръзката на прекалено ранен етап. А може би не развръзката е важна във филм като този, а доброто настроение. (И все пак американската критика има известно право, защото ранните филми на Дейвид О. Ръсел като "Трима крале" и "Боецът" съвсем не бяха толкова безсмислени.)
YouTube
