Също както проектът "Манхатън" под ръководството на Дж. Робърт Опенхаймер (3 години, 4000 души, 2 милиарда долара) е мегаломанско начинание, такова е и "Опенхаймер" на Кристофър Нолан. 12-ият филм от режисьора на "Черният рицар", "Генезис", "Интерстелар" и "Мементо" дава ново значение на думата "грандиозен". В него той хвърля целия си арсенал: цветни и черно-бели изображения, различни пропорции на екрана, перспективи, времеви пластове. Всички вече сте чули или чели за пресъздадената без компютърни ефекти възстановка на ядрена експлозия в пустинята на Ню Мексико. Това е неговият Голям взрив, а "никой не може да го направи по-голям и поразителен от Кристофър Нолан", пише за сънародника си традиционно киселият британски критик Питър Брадшоу. Но "Опенхаймер" само привидно изглежда като апотеоз на герой от войната. Той е мрачна психологическа драма за вътрешната борба и за външните унижения на човека, създал най-смъртоносното оръжие в историята на човечеството. Нолан оркестрира историята му с космически мащаб и снима на 70-милиметрова IMAX лента, но филмът е предимно в едри планове и се усеща най-разтърсващ, докато рови в душата на своя герой.
Като всички, родени между края на Втората световна война и края на 70-те, и аз съм израснала с надвисналата заплаха от ядрената бомба над главата си. Следващите поколения бяха освободени от тази параноя, въпреки че според някои рискът лунатикът Путин да натисне червеното копче не е нулев. Може би ние сме целевата аудитория на тази по-драматична и сериозна част от феномена "Барбенхаймер" - към по-младите изглежда насочен злободневният социален коментар и инстаграм колорит на "Барби", който също излиза днес в кината по света и у нас.
"Опенхаймер" е вторият филм на Кристофър Нолан, стъпващ върху литературно произведение (след "Престиж"). В основата му е много дебелият, скучен и награден с "Пулицър" документален том на Кай Бърд и Мартин Шъруин, преведен и на български. Литературната основа и историческата фактология явно действат дисциплиниращо на кинематографиста, чиито игри с времето и пространството често водят до хаос в драматургията и зрителската глава. Абсолютно всички на екрана са реално съществували личности и сюжетът си позволява само дискретни волности около тяхната съдба и поведение.
Нолан вече утъпка историческия терен с "Дюнкерк" и сега е готов за зрелище, което без особени колебания може да се опише като върховото постижение в кариерата му. Също като своя персонаж режисьорът е амбициозен, арогантен, щедър на идеи и небрежен към детайлите, гениален, но и разпилян. Може би това подобие му помага да изгради образа на Опенхаймер, а може би изборът на постоянния му любимец (но за пръв път в главна роля) Килиън Мърфи, чиято игра е истински пожар, а дълбочината на хладните му сини очи сякаш крие тайните на сътворението.
Въпреки че основната битка се води в ума и подсъзнанието на героя - както впрочем е във всички сюжети на Нолан - а не на бойното поле (само в края за малко се премества в съдебна зала), това е епос с мащабите и изразните средства на космическа фантастика. Самият режисьор казва някъде, че всички негови филми са в жанра noir, но аз бих казала, че всичките му филми са научнофантастични. Това усещане се запазва отчетливо в първите два часа на "Опенхаймер", независимо че героите водят разговори за комунистическата партия, препускат на коне, правят открития във физиката или секс. Въпреки че в книгата действието се развива последователно, проследявайки живота на Опенхаймер от детство и младост до самия му край (тук детството е пропуснато в името на по-стегнат разказ), можете да разчитате на запазената марка на Нолан: пълно несъобразяване с линейното разбиране за време. Тази задача е осъществена зашеметяващо с помощта на монтажистката Дженифър Лейм и оператора Хойте ван Хойтема. Това е квантов блокбастър: едновременно космически и интимен, катастрофичен и вглъбен, триумфален и трагичен. Днес прекалено много филми продължават по 3 часа, но в малко от тях ритъмът е такъв, че те минават на един дъх.
Митологичните елементи в живота на Робърт Опенхаймер са зададени още от романа, чието заглавие го сравнява с титана Прометей: огънят на откритието изгаря самия него... Не, зададени са от самия му живот: вижте само епизода с ябълката за неговия научен ръководител в Кеймбридж, едновременно библейска и братя-Гримова. Хакон Шевалие - човекът, заради дружбата си с когото физикът е обвинен във връзки с комунистите и потенциален шпионаж за СССР, в края на 50-те пише за него (неуспешния) роман The Man Who Would Be God. Божествената искра и човешката слабост съжителстват безпроблемно в образа: достатъчно е да видим щрихите от филма, в които Дж. Робърт е неверен съпруг и незаинтересован баща.
Останалите герои са повече или по-малко декорация към тази величава, нелишена от дефекти централна фигура; с едно изключение. Политикът Луис Щраус, антагонистът на Опенхаймер в живота и във филма, е изигран по потресаващ начин от Робърт Дауни младши. Кадрите с него са заснети в черно-бяло и това подсилва усещането за класическо, сребърно кино, каквото през XXI век виждаме рядко или никога. Ако този човек не получи първия си "Оскар" за поддържаща роля, то не знам за какво се присъжда тази награда.
Останалите от актьорския състав са там сякаш за да докажат влиянието на Нолан в световното кино, без ролите им да са особено разработени или задълбочени. Но изброяването им предизвиква мълчалив респект: Мат Деймън (както обикновено, отличен), Кенет Брана, Флоранс Пю, Емили Блънт, Джош Хартнет, Бени Сафди, Матю Модайн, Рами Малек, Кейси Афлек и наистина безброй други. Гари Олдман заковава в единствената си сцена като президент Хари Труман, а Том Конти играе Айнщайн - в интересно взаимодействие с главния герой и с нужната поза "луд учен".
Като единствена критика към филма бих изтъкнала повърхностните женски образи, както и оглушителния звуков микс, който повтаря грешките на "Тенет": музиката на Лудвиг Горансон и фоновите шумове са толкова гръмотевични, че напълно заглушават част от репликите. Поне в страните, където филмите вървят със субтитри, имаме привилегията да разберем всичко, което е искал да каже авторът. Но Нолан си е такъв, за него ефективно означава ефектно: "Опенхаймер" е пълноразмерно преживяване за всички сетива. Но заради мистерията, заради усещането за опасност (все по-рядко в съвременното кино и изкуство изобщо), заради смелостта неговите филми не са просто зрелищни блокбастъри, не са отегчителен триумф на форма над съдържание. Когато не се отплесват в космологични бълнувания, те могат да бъдат шедьоври. "Опенхаймер" е много близо до това.
В светлината на вестта за отлагането на "Дюн 2" за 2024 г. (уж заради актьорската стачка), в средата на 2023-а вече не е никак трудно да се каже кой е най-големият и важен филм през нея.
YouTube
