Сред творците, засегнати от пандемията, Мариус Куркински не прави изключение - в края на 2019 г. той отпразнува 50-годишнина със сборния спектакъл "Мариус 50" в "Арена Армеец" и с премиера на филма "Засукан свят" в зала 1 на НДК. После всичко затихна. Завръщането си яркият театрал прави сега и на двата фронта - на 13 май той отново игра юбилейните си потпури от девет незабравими моноспектакъла пред публика в НДК, а на 14-и по кината тръгна вторият му филм като режисьор (първият е "Дневникът на един луд" в далечната 1996 г.)
Едва ли в България днес имаме актьор, по-подходящ за хлъзгавия суперлатив "гений". На сцената Мариус е такъв - особено в моноспектакловия формат, който изглежда скроен за него (макар че ценителите го познават и като режисьор на не една и две постановки със сложна сценография и многоброен актьорски състав).
Уви, в киното не е така. Прескачайки летвата "Арена Армеец" в своята популярност (подобно на своя съвипускник в класа на Крикор Азарян и Тодор Колев, Камен Донев), той вече привлича публика и чисто по силата на марката. Името му е способно да отведе в кината хора, които не гледат често кино, още по-малко българско кино. Жалко, защото срещата със "Засукан свят" разочарова.
Филмът - а може би трябва да го наречем "телевизионен театър", макар да се прожектира на големия екран - е създаден по едноименния "див разказ" на Николай Хайтов. Мариус се занимава с Хайтов отдавна, от сеизмичния моноспектакъл "Сътресение" през 2006-а (по "Страх", "Засукан свят" и "Сътресение"), до "Черното пиле" през 2017-а (по "Мерак", "Пазачът на овесената нива" и "Черното пиле"). Българското кино също обича разказите на Хайтов - от легендарните "Козият рог" и "Мъжки времена" до "Дърво без корен", "Краят на песента", "Орисия", "Изпит"...
Но срещата между двата свята не се е получила, разминали са се, засукала се е работата. Да, "Засукан свят" може да се тълкува и като заснето театрално представление, в което зрителят вижда и чува актьорите добре (нещо, което не винаги се получава, когато се играе в зала за 3 или 10 хил. души). Мариус направи нещо подобно преди години, пускайки на DVD заснета версия на "Сътресение".
Неговият див, уплашен, отчаян и ентусиазиран селяк с калпак и потури се завръща сега в опит за истински филм, с участието и на десетина други именити актьори. Но лишен от всякаква кинематографичност на сценария (Емил Бонев, разтеглил няколкото странички на Хайтов до непоносимост), от всякаква фантазия. Търсената изразност е в полето на наивизма, успешно постигната от сценографа Георги Тодоров-Жози. Само че примитивът често надделява в разказа,; а логическите дупки са цели пропасти.
Мариус е все така великолепен и изпълващ екрана - в сцените, в които е сам. Но соловата му мощ граничи с карикатура, когато споделя кадъра с други. Началото и краят, почти изцяло разиграни без негово участие - първо от родителите, после от наследниците на несретния родопски овчар Милю, е по-добре да се изрежат. Камен Донев, Ана Пападополу, Димитър Николов, Вяра Коларова, Велислав Павлов са интересно присъствие, но потопено в лош текст и обилни задкадрови монолози. Авторският "бонус" във филма е политическата ирония в социалистическия епизод от живота на Милю: осмиващ сталинизма и несвързан с рустикалния бит и душевност, пропили основното произведение.
Колкото и Мариус да обича творчеството на Хайтов и колкото и публиката да обича Мариус, "Засукан свят" е неуспех. Не могат да го спасят нито романтичните родопски пейзажи, нито актьорската виртуозност, нито архетипната сила на литературния оригинал. Дори ако си затворим очите за откровени несъответствия като това 50-годишен мъж да играе младеж, табелка "1906 г." да стои в едър план на сграда, която пет години по-късно изглежда стогодишна съборетина и т.н. Най-силно ме "вадеше" от филма фактът, че половината персонажи говорят на родопски диалект, а другата половина на книжовен български, често с превзета витизчийска интонация.
Понякога може писателят да се окаже и блестящ художник, а театралът - кинаджия. Но в повечето случаи не се оказва така.
YouTube
