Съобщават, че един гражданин блокира кръстовища в столицата, като се разполага в тях и чете любимата книга на премиера. За първи път се чува романът за Винету да се използва като пособие за политическа борба, ако не се смята приложението му като средство за уморителен пиар в ранния стадий на онази загадъчна кариера. Вярно, в началото на прехода юношеското увлечение по Карл Май се третираше като вид дисидентство, също както към дисидентството се приравняваше привързаността към футболния „Левски”. С времето обаче стана ясно, че от романите на Май са се увличали почти всички български момчета, а сред страстните левскари са били и безброй явни и тайни служители на специалните служби – просто поради служебна  принадлежност към отбора на МВР. След бързото отминаване на детството в СДС тези заблуди изветряха. Многобройните заглавия на великия разказвач се оказаха „свободни” и днешният български премиер находчиво сложи ръка върху „Винету”. Оказа се добро попадение. Първо, защото книгата обединяваше милиони български мъже като мил спомен от детството. И второ, понеже романа всички си го спомняха, но съдържанието бяха вече позабравили. Иначе този парашут едва ли щеше да се отвори.

След като министър-председателят публично оскърби дядото на пребито от полицията момче, обявявайки го комунист и мракобесник, препречил се на пътя на българчетата, които искали да учат в Европа,

принудих се да отворя „Винету” и да се убедя дали наистина го беше чел,

или и това някога бе само една от неговите автогероизации за пред електората. Трябваше да сверя с романа отдавнашното си подозрение, че и тази версия е просто измислица и че младият Борисов не го е чел, или ако е, значи генерално го пренебрегва.

Който е забравил книгата, ще му припомня, че тя е предназначена за юноши, един от най-великите романи за подрастващи за всички времена. Представя характери, черти и поведение, необходими за изграждане на младия мъж като достоен член на обществото, годен за принос, великодушие и смелост и носител на истинска доблест и чест. Такива са героите на Карл Май от най-хубавите му книги, такива са те и във „Винету”. В това отношение тя е като ръководство за младия мъж. Известни са хора, които цял живот четат библията. Наистина допускам, че и „Винету” може в някакъв смисъл да бъде библия за утрешния гражданин. Ако я чете, вниква и следва. Би могло да се получи нещо, защо пък не?

Но не се е получило. И двата главни образа в романа, Винету и Олд Шетърхенд, са образец на джентълменство, благородно разбиране за света, природата и човека, държат на думата си и говорят истината. И двамата – всеки по свой начин – са хуманисти, открояват се от заобикалящия ги див и безмилостен свят и постигат вярност към разума, ясно различават Доброто и Злото, верността им към дума и дълг е кристална.

Всеки опит да изправим един до друг героя от книгата и въпросния читател ще пропадне

Те не се допират в нищо – нито тук и сега, нито в бъдещето, нито дори в пространството. Разграничават ги важни качества, които само ще маркираме.

Винету не е лъжец, а доблестен воин, който никога няма да наруши думата си. Той не е болезнено словоохотлив, не дърдори безконтролно, може да бъде обявен за шампион по мълчание. Не е сребро/злато любив. Внушава доверие и респект. Говори чист английски.  И пр.**

Това сравнение можете да сторите и сами. Истина – срещу присъда за лъжа. Презрение към жълтия метал – срещу кюлчета в чекмеджето. Защо да продължаваме? Всяка крачка на вожда е подчинена на доброто на народа му, а „читателя” всеки може да го прелъсти да услужи на чужди интереси. Това са разхвърляни съждения, макар че двата образа са несъпоставими. Ако този читател бе наистина тъй прехласнат по своя герой, то нямаше ли да бъде и поне минимално повлиян?

Принудих се да ги разгледам отблизо, за да изясня, поне за себе си, чел ли е нашият премиер онази единствена книга и ако да, то дали е оттговорен Карл Май  за неговите душевни качества, за неговия екзотичен облик в политиката.

Но мисля, че крещящото несъвпадение с героя оневинява писателя

Оневинява го и за „Ало, Ваньо!”, и за другия запис, и за снимките от бърлогата, и за клеветите по адрес на критици и противници, и за обидите към мисирки, негодници и тулупи, както и за комедиантските изпълнения на европейска сцена. А най-вече за тъмното му желание да „изгори” една евродепутатка. Това ме засегна лично. (Вътрешно все още съм ангажиран към убийството на малтийската журналистка Дафне Галиция, намирам нещо общо в подбудите, страхувам се от нещо общо.) Нека не товарим с грях писателя, изобщо не се откриват доказателства, че нашият самохвалко е разгръщал този роман.

Оказал се днес на индиански настрой, спомних си едни предишни „Нерви и утехи”, написани по индиански поговорки и пословици. Една от тях ми хареса за заглавие на тези редове. Просто ми прозвуча в пълен синхрон с актуалния момент по българските площади. Но някои не са чели и толкова. Яздят умрял кон, инатят се, не слизат.

А за край избрах съвсем друга:

"Не можеш да разбудиш човек, който се преструва, че спи." 

______________________________

*Индианска мъдрост

** Въобразете си го как представлява страната ни в Европа. Развийте тази илюзия в съзнанието си. Доста по-различно, нали?