Противниците на днешната власт се възбудиха от аферата с апартаментите на властниците с Ц. в името и презимето, и закоментираха в духа на: "Ау, позор, да се махат!". Съмишлениците им пък се опитват да ги оправдават така: "Какво толкоз, жилище си купили хората, колкото повече, толкова повече...", и "Това е компромат, избори идат".
Наблюдавах реакциите на обикновени граждани, неполитици и нежурналисти, и ми се видяха показателни. Те се развълнуваха от казуса много повече, отколкото от клатенето на Мадуро, например, или от проблемите на туризма и екологията. Оказва се, че
АПАРТАМЕНТЪТ на властта винаги е болезнена тема,
винаги на дневен ред! Опитвам се да осмисля това. Самият аз първо реших, че АПАРТАМЕНТЪТ на властта е главно български феномен. После обаче реших - не е така. Който е чел "Бел ами" на Мопасан, вероятно помни как Жорж Дюроа се изпълва с люта завист и неприязън към шефа си тъкмо когато онзи го кани, заедно с елита на Париж, да види новата му картина и новия му огромен и луксозен дом. Къде и как живее велможата винаги е могъщ дразнител. Защото АПАРТАМЕНТЪТ на властта е символ. Символ на социално разслоение, на пример за възможен успех вследствие добро пласиране и политическа издръжливост, своеобразна плата за компромиси, но и урок за подражание, за находчивост... АПАРТАМЕНТЪТ на властта е двусмислен знак - той указва, че тез хем нещо хитруват и крадат, за да постигнат това, хем - ами могат хората. Гяволуват, но кой не гяволува? И ти можеш, ако ти стиска и се хванеш с голямата политика!
Всъщност интересното е, че народът е извънредно чувствителен към АПАРТАМЕНТА на избираемата власт. Двореца на самодържеца и тирана той някак приема - със завист, но и с примирение. Затова в началото на скандала аз пред колеги искрено се чудех на огромното вълнение - абе какво толкова, властници да си купят скъпи апартаменти, па и на по-ниска цена. Че Порошенко от Украйна си купи луксозно имение в Испания, че Доган си купи сараи; че Тръмп какво си е купил само! А какво си е купил или не си е купил, но притежава Путин, никой дори не знае! Демек какво толкова, апартамент, или два, или шест... Ми че за какво се бутат тия хора във властта, за какво търпят многочасови пресконференции, интриги на колеги и нападки на противници, капризи на политически шефове и предателства на уж верни доскоро фаворити... Не е ли в крайна сметка за пустите квадрати, по възможност повече и в по-луксозен вид? Не е ли заради мечтата един ден, на старини, когато суматохата край тях поутихне предвид преклонната възраст, да положат морно тяло в меката мебел на своето голямо, но уютно гнездо, а благодарните роднини да ходят наоколо на пръсти и да повтарят признателно: "Бабо, дядо, тате, мамо, чичо, лельо, благодарим за моралната и материалната подкрепа, да сте ни живи и здрави още век и да се радвате на искрена синовна почит от нас! Желаем ви от сърце да не ви мъчи ишиасът и също така, но не на последно място -
да не си губите бърже старите връзки!"
Хуморът хумор, но нека си представим наистина богатите. Апартаментите на г-н Цветанов и г-жа Цачева са доста скромни в сравнение с лукса на истински големите богаташи. Гледах един милиардер как живее на яхтата си, как прислугата му прави кафето така, че да стига до него горещо, но да не вижда нея - самата прислуга, защото не му е комфортно да й зяпа сурата. Специални шкаф-асансьорчета измислили за целта дизайнерите! И как този милиардер се е изхитрил дори голф да играе на яхтата си (защото обича голфа), като се цели в дупки по проектирани за целта гумени пояси, вързани с въже и на по 50-60 метра от кораба!
Някак нормално изглежда всичко това в света на капитала, а нали тъкмо това божем искаме. Защо тогаз сме толкоз чувствителни към тия, па били и няколкостотин квадрата, па били и на половин цена? Не е ли то патологичен отзвук от нашия инстинкт за равенство в бедността, останал ни от социализма? Защо бизнесменът да може да има дворец и да не му пука особено, а министърът, така да се каже, да се свива и трепери от всеки поглед към квадратурата му?
Помислих-помислих и май си отговорих.
Чувствителността ни иде от факта, че уж избрахме да правим общество на бизнеса, а постигнахме общество, в което
най-добрият бизнес е политиката
На политика, оказва се, му целуват ръка, защото разпределя порциите. Като не забравя себе си най-вече. Порциите, които се изработват от всички останали. Властникът управлява и дава - както е давал тракийският цар мръвки на хранените си хора по време на пир; на теб, понеже си веселяк и ме слушаш - голямо парче. А на тебе, понеже си темерут и ме гледаш накриво - сух комат.
Нетърпимостта ни е, защото вече явно искаме нещо все повече. То е просто - искаме вече властниците ни да са скромни хора, които не нарушават законите, не забогатяват от властта. Искаме да си гледат тихо и акуратно работата, за която им плащаме, и да не ни занимават непрекъснато със себе си. Да не им знаем особено и имената, защото те не са нито светци, нито звезди. Да се возят в скромни возила, може и велосипеди, и да осигуряват законност и добро управление за нас - бедните и богатите край тях.
Ще кажете - голям утопист и наивник си. А аз ще кажа - ще, ще, това неизбежно ще стане.
Пък дотогава АПАРТАМЕНТЪТ на властта ще ни хипнотизира по най-нездрав начин.
