Пандемията и мерките за ограничаване на здравните последици от нея имат висока икономическа цена. Ограниченията на личния, социалния и стопанския живот са шок, който блокира създаването и потребяването на стоки и услуги. Неизменно в подобни ситуации възниква очакването държавата да влезе в ролята на спасител от последна инстанция, да замести частния сектор и с вливане на публичен ресурс да компенсира и предотврати тежкия икономически спад. В България, както и в други страни по света, не угасва вярата, че всеки проблем може да се реши с повече държавни харчове за стимулиране на доходи и потребление. Четейки за кризисните пакети в други европейски страни и стотиците милиарди евро, обещанията за които ни засипват ежедневно в информационния поток, някак примамливо звучи и у нас
да стреляме с „голямата базука“ срещу рецесията
Разумните гласове навсякъде в Европа говорят за мерки за смекчаване на ефекта от кризата, не за предотвратяване или избягване. Трезвата оценка е, че за този и следващите месеци на 2020 г. свиването на стопанската активност е неизбежно. И след отпадането на строгите рестрикции не всичко ще потръгне постарому. Дори в Германия - която имаше структурно здрави финанси и близка до нула безработица, и почти незабавно обяви огромен антикризисен пакет от мерки - се очаква икономическият спад за годината да е двойно по-голям от този след финансовата криза от 2008 г.
„Хеликоптерните пари“, с които теоретично бюджетът може да обсипе гражданите, в случая няма да помогнат. Раздаването на пари на работещи, пенсионери и бизнеси „на калпак“ в момента не може да предотврати неизбежното свиване на стопанската активност в идните месеци.
На първо място, имаме директна забрана за извършване на определени дейности. Това е де факто изчезване на предлагането, а не спад на търсенето на тези услуги. Тези бизнеси страдат, защото са затворени, не защото нямат платежоспособни клиенти. Това се отнася за широкия спектър от кръчми и кафенета до магазините за дрехи или детските клубове в търговските центрове, от частните детски градини до фитнесите и събитията и обученията. Какво точно ще се промени за тези бизнеси,
ако правителството раздаде по 100 лева
(или 200, или 500) на всеки български гражданин утре? Точно нищо: те пак ще са затворени и няма да създават добавена стойност. Да, карантината ще свърши, но хората вече ще са похарчили парите от хеликоптера и няма как да „наваксат‘ за пропуснатите барове и дискотеки.
Същото важи и за бизнеси, които не са формално забранени, но заради ограниченията срещат значително свиване на дейността. Когато хората работят от вкъщи, те не купуват закуски на път за офиса, зареждат по-малко гориво в личната кола, децата не купуват сок и сандвич в голямото междучасие и т.н. Междуградските пътувания са ограничени. Какво би се променило, ако тези домакинства получат неочаквано по-висока заплата или директен подарък от държавния бюджет? Те няма да могат да направят пътуване през уикенда, няма да хапнат по-скъп обяд на работа или да дадат повече джобни на децата за училище.
Туризмът в момента, а и в следващите месеци, дори при по-меки ограничителни мерки, не може да работи. Децата няма да имат зелени училища, няма да има лагери през пролетната ваканция, а
семействата няма да купят „Великденски пакети“
И това не може да бъде преодоляно със стимул в доходите. Нито 13-а пенсия, нито вдигане на минималната заплата, нито административно повишаване на заплатите на държавните служители, нито щедри социални помощи, безкрайни болнични, платени от НОИ, и каквито и да са екзотични идеи не могат да променят този неумолим факт.
Другият глобален аспект на кризата е прекъсването на веригата на доставки заради непредвидимите и динамично променящи се ограничения по границите. С други думи, дори там, където има търсене, сделките не могат да се осъществят физически и в много случаи просто страните се отказват. Няма как с повече доходи и желание за потребление да прекарате камион през границата или да отмените забрана, въведена например от австрийското правителство. И обратно – ако българска фабрика не може да изнесе стоките си заради блокаж в транспортните коридори, финансовият стимул може да компенсира загубата в баланса на отделната фирма, но в реалността имаме по-малко създадена стойност и това не се променя.
Българската икономика е отворена към външните пазари, като много отрасли създават не крайни потребителски продукти, а стоки и услуги, ползвани от други бизнеси. Летният туризъм в огромната си част разчита на чуждестранни клиенти. Ако те не дойдат – поради все още действащи забрани или страх? Държавата ще насърчи българите с бюджетни подаръци
да прекарат 7 или 10 дни на Слънчев бряг
и да ходят в любимите на англичаните барове? Автомобилното производство в Европа де факто е спряло, вероятно ни чака „нулево тримесечие“ подобно на вече случилото се в Китай. Българските компании, доставящи части, материали, оборудване на тези заводи, ще свият значително дейността си, а някои вероятно и ще спрат временно. И отново за вътрешните стимули: дори с допълнителни средства в джоба, какво точно ще си купи българският потребител от предприятие, което произвежда метални детайли, хидравлични помпи или автоелектроника? С какво точно българският потребител ще помогне на ИТ компания, когато бизнес клиент отменя поръчка за милиони? Как повече пари у домакинства и бизнес ще компенсират провалените курсове на хиляди камиони в цяла Европа, какво ще поръчаме да возят тези транспортни компании?
Да припомним, че
износът на стоки от България е близо 60 млрд. лева
(15 млрд. за тримесечие), приходите от международен туризъм наближават 8 млрд. лева годишно, ИТ и аутсорсингът на бизнес услуги също генерират приход от близо 5 млрд. лева. Така беше. Кой е този вътрешен стимул, който може да компенсира 10, 20 или 30% спад на дейността заради глобална рецесия?
В момент на подобен шок крайната предпазливост и дори паниката са нормални реакции. Структурата на потреблението драстично се променя. Домакинствата отлагат големите си планове, никой не си купува автомобил или жилище, екскурзиите остават за по-нататък, фирмите се занимават не с инвестиции, а с кризисни мерки. Всичко освен абсолютно нужното за оцеляване застива "на трупчета“. Това е здравословен инстинкт. Ако утре получите изненадващо голяма сума, вероятно ще я заделите във фонд резервен, няма да се затичате към автокъщата или да започнете основен ремонт на апартамента.
Тази реакция може да е по-силна или по-слаба, по-кратка или по-продължителна. Различни мерки с бюджетни средства могат да повлияят на продължителността и степента ѝ. Ако схемата за компенсиране на част от заплатите сработи,
по-малко хора ще бъдат съкратени,
а това от своя страна би успокоило останалите за бъдещето на работното им място. Тази мярка обаче може да действа само за предприятия, които са финансово устойчиви – оттук идва и голямото предизвикателство пред втората група мерки, свързани с улеснен достъп до нови кредити. Тези мерки, ако са успешни – а дяволът е в детайлите, които предстои да видим – могат да въздействат на очакванията. А именно очакванията ще определят решенията както на фирми, така и на домакинства. Колкото е по-малък страхът, толкова по-малка ще е промяната на навиците за потребление и намеренията за по-дългосрочни покупки или инвестиции.
Но трябва да сме реалисти за възможните резултати. Да, запазването на работните места и подкрепата на доходите ще помогне за бърз рестарт. В това има здрав смисъл. Може да се надяваме хората да не са песимисти и поведението на домакинствата в по-малка степен да мине в режим „оцеляване“ с всички последици за стопанската активност по веригата. Но щетата е реална и независимо от доходите на българите структурата на икономиката ще се промени и ще има неизбежни губещи. Вероятно хората ще пътуват по-малко в следващите години, вероятно
китайците ще купуват по-малко немски автомобили
и така нататък.
Един от начините да се овладее този страх е и потвърждаване на дългосрочните приоритети на развитието и съответно финансирането им с публични разходи. Ако искаме по-качествено образование, трябва да продължи насочването на допълнителен ресурс - както за учители, така и за иновации и технологии. Ако искаме по-добра инфраструктура, не бива да се отказваме от публични инвестиции в пътища и жп линии. Ако искаме намаляване на бедността и социалното изключване, трябва да се насочат средства за добре насочени социални програми и услуги. Всичко това предполага запазване и дори увеличаване на бюджетните разходи през тази и следващите години, което ще има ефект на подкрепа на вътрешното търсене.
