Отново сме заедно в деня на будителите. Каквато и съблазнителна тема да се самопредлага за днес, ще я отложим без съжаление. Понякога почти мистично вярвам, че в този ден будителите слизат сред нас, смесват се с нас, вглеждат се и търсят да различат своите следовници – не ония, които тук-там без стеснение се обявяват за съвременни будители, а онези, които просто са събудени, не дремят на нивата, държат браздата си права. Това, разбира се, са мечтания, но на мен често ми се случва да различавам в тълпата лицата на хората, които са ми дали вяра, свяст и воля да намирам (или дори само да търся) своя път, който да ме направи полезен и смислен човек, който не бяга от своя дълг. В живота ми тези лица не са много, та и не тъй често се припознавам в минувачите, но чувството, че съществувам, трудя се и успявам/не успявам пред техния поглед, не ме напуска. Едно приятно чувство е това, има гъдел в него и като знам отлично, че няма да дочакам от тях похвала, никога не забравям миговете на онези събуждания, с които те осветиха целия ми живот. Може би е време да започна да разказвам за тях. Това е задача дългосрочна, добре, че не са толкова много. В края на краищата пътят на човека е едно необяснимо безсъние, не се налага час по час да му пускат будилника.

По право моят будител следваше да е първият ми учител. Но отидох в първо отделение вече грамотен и дори донякъде начетен. Такива бяха времената, искахме да растем бързо. Справях се без усилие с буквара, с читанката и сметанката. Ако нещо будеше у мене този човек, то бе възхищение. Сух възрастен мъж, висок, елегантен, неизменно с вратовръзка и широкопола мека шапка, приличаше на писателите от портретите в класната стая. Имаше друг, различен от плевенския, безупречно литературен говор. Когато след време вкъщи се появи радио, разбрах, че радиото приказва като учителя ми Доньо Дянков.

Много от тези негови особености ги оцених по-късно, когато и на своето поприще почнах да различавам качеството от ширпотребата. Колкото повече научавах, толкова повече признавах висотата, на която той упражняваше професията си. Но и докато бях дете усещах, че моят учител не се сливаше с противоречивия пейзаж на времето. Ако се случеше някой да „обади” другарчето си за някаква простъпка, той изваждаше от джоба си дребна монета – два лева, пет лева (тогавашни пари), и му я подаваше: вземи, да ти платя, че ми съобщи. Бягаха като опарени, не помисляха да повторят. Тогава доносителството вече се насърчаваше официално, а той така отучи изкушените да се докарват*. Бяха години на сиромашия и купони, официално съществуваха т.нар. книжки за бедност, събирахме дрешки за децата от тези семейства. Той беше уредил с учителка от друго училище да си разменят събраните помощи, за да се спести униженията на някое дете, ако друго си познае дрехата на гърба му. Когато баща ми научи за това, строго ми заповяда да не свалям очи от своя учител – искал е да уча живота от достоен и качествен мъж.

Есента в Плевен е топла и красива, учителят ни извеждаше някъде в кайлъците или в Скобелевия парк. Скупчени около него, слушахме какво ни разказва и показва. Така научихме какво търси кълвачът под кората на дървото, защо гората дава листата си на земята, защо лозата трябва да легне под пръстта като в гроб. Говореше ни, че есента е красива и щедра, през есента се берат плодовете, но че есента е и време да засееш зърното, да посадиш фиданка, да боднеш лозова пръчка (Плевен си е Плевен – лозето присъстваше във всичко), за да създадеш работа на другите сезони и да дочакаш отново благословения плод на есента. Циганското лято свършваше, градините оголяваха, безрадостният дъжд обливаше прозорците на класната стая. В един такъв дъжд, когато жълтата светлина правеше и водата, която се стичаше по стъклата, да изглежда жълта, учителят ни Доньо Дянков отвори някакъв сборник и ни прочете печалното стихотворение на Кирил Христов „Навръх тополата”...

Това стихотворение е едно от неразгаданите чудеса на българската поезия. Написано с тъга, с любов и грижа, пропито от светло примирение и неизбежност, то е изпято с почти гениална простота. Спомняте си го:

Навръх тополата

Кацнала е пъстрокрила птичка

на тополата на гол вършец.

Кацнала е и от ранно утро

Пее, кърши сребърен гласец.

Слуша я тополата печално

и листце да пошуми не смей;

гол вършец се само кротко свежда

и певеца тихичко люлей.

Учителят четеше с тих, сипкав глас, съвършенството на тези куплети се просмукваше в унилия следобед, в необикновената тишина, в самите нас. Кирил Христов цял живот предизвиква любопитството ми. Изтъкан от гняв и страсти, той буди силен, активен интерес. Познавам най-значимите му строфи, знам за кипящия му, конфликтен живот. Но „На връх тополата” е стихотворение неразгадаемо, никога не отгатнах как, с какви художествени средства е сътворено. Открих само, че в различни времена то е леко „редактирано”, променяни са думички тук-таме, може би дори от самия автор. Но аз съм го запомнил точно както бе прочетено в онзи дъждовен плевенски следобед, така и го помествам тук. А образът на самотната птица и на самотното дърво така и не излиняха в душата ми – няма да ви казвам колко години вече... Никога не съм се съмнявал, че точно в този момент учителят ми посочи вратата на поезията и събуди в мен желанието да тръгна към нея. А и това стихотворение! Ех...

Мисля, че всеки ще може да припомни, да назове и да посочи човека, който го е „събудил” за неговия избор, за неговото поприще, за неговата житейска гордост и/или просто успех. Вярвам, че всеки си има будител на тоя свят. Будителите ни също са изстрадали нашите посвещения, нашите трудови или творчески съдби. Докато сме живи, докато се борим да се докажем, да победим, да бъдем, те дишат в нас. Нищо че най-често остават неизвестни. А онези от читанките? Те са просто безсмъртни...

__________________________

*Говореше се, че именно заради донос от завистници бе преместен наказателно от центъра на Плевен в това училище на крайния квартал. Когато размишлявам за съдбата си, винаги изпитвам благодарна тръпка заради тази именно съдбовна намеса в живота ми. Съществуват даровете на съдбата и появата на този учител в живота ми е един от тях.

** По обичая в градските семейства децата „казваха” стихотворения пред гости или по различни поводи в обществото. Не правех изключение, вкъщи имахме сборник със стихове за деца от български поети – „Светли пътеки”, много популярен тогава. Охотно рецитирах („декламирам” го наричахме по онова време) и знаех наизуст немалко стихотворения. Но и днес осъзнато вярвам, че първият ми истински досег с поезията бе в онзи дъждовен следобед в класната стая на училище „Васил Левски” чрез дълбокия, вълнуващ прочит на учителя ми Доньо Дянков.