- Изглежда сме във възможно най-трудното време за премиера на филм. "Голата истина за група "Жигули" е заснет по време на пандемия и ще бъде прожектиран по време на пандемия. Какво ви подтикна към това решение?

- Интересно е защо го определяме като най-лошото време за премиери. Дали защото не се знае кината ще бъдат ли отворени, колко време ще са отворени, или защото хората са уплашени и не ходят толкова на кино? Ние в тази ситуация разсъждаваме по следния начин: в момента е перфектното време за разпространение на български филми. Първо, защото в момента няма други заглавия - най-вече американски, и второ - хората имат нужда и желание да ходят на кино въпреки страховете си. Това се доказа от малкия прозорец от три седмици, в които кината работеха - с изключение на една от големите вериги - и само за една от тези седмици се оказа, че през киносалоните са минали 20 000 души.

Но най-важното е, че "Жигули" е пролетен филм: той има този заряд, от който в сегашната ситуация има нужда. Достатъчно позитивен, оптимистичен, дава надежда за нов живот. Както се казва в песента от него - "Тук сме, живи сме и знаем, че това няма да е краят". В същото време и кината имат нужда от заглавия, защото те стоят на пауза много дълго време.

Вчера говорих с мой приятел, който е собственик на киното в Благоевград, който ми каза - "само да сте посмели да отложите филма, аз отварям заради вас". И докато големите вериги все още се опасяват, че няма достатъчно хитови заглавия, с които да привлекат публика, то има доста кина в провинцията, които ще постъпят по този начин.

- "Голата истина... " е силно зрителски филм с пазарен потенциал - ако изключим рисковете на пандемията, разбира се. Ние опити за комедии имаме, но в последните 30 години не се сещам за добра музикална комедия. А съдейки по (малко прекалената) популярност на "Оркестър без име" и до днес, този жанр има огромен кръг почитатели у нас. Неслучайно от самото начало се появиха сравнения между двата филма...

- Съдейки по първите прожекции, хората почти не намират общо с "Оркестър без име". Да, има две певици, които обаче са в директен сблъсък (в "Оркестър без име" те не се срещат въобще). Факт е, че този жанр е комуникативен, интересен за публиката. Но пък аз съм далеч от това да смятам, че зрителите ще видят в нашия филм само смешки и музика. Филмът говори за доста важни неща според мен, но ги разказва "с отворен код", може да се чете на различни нива.

- Вие и актьорите споделяте ли сантимента на сценаристките към музиката от този период - към "цветята от края на 80-те"?

- Не е просто сантимент. Ние принадлежим към едно поколение. Музикалната сцена в средата и края на 80-те беше много активна в идеите си за несъгласие, за бунт, противопоставяне. Надеждата за свобода, надеждата да дишаш с пълни гърди. 

- Какво стана с този бунт, какво се случи с него?

- Това е въпросът - къде изчезна бунтът, защо го няма в наши дни. Превърнахме се в конформисти, всеки е заградил своето парче от живота и е скъсал с импулса, който в онези години ни е движил и формирал. Затова и героите на филма са се изпокарали като едно старо семейство. Това може би е станало заради постигането на популярност, отключването на егото. Всъщност кое е важното - дали сега, 30 години по-късно, има какво да ги събере и не е ли то по-важно от това, което ги разделя? И дали това, което ги обединява, не е точно това нещо, което ги е карало да живеят пълноценно? Музиката е най-лесният път към емоциите, тя свири направо на струните на душата.

- У нас бушува шумен спор между популярното и елитарното изкуство, който се ожесточи още повече покрай световния успех на Мария Бакалова... 

- Живеем в общество, което прекалено категорично се дели на черно и бяло. Същото важи и за разделението между комерсиално и елитарно. Не съм от привържениците на евтините глупави спекулации под знамето "зрителите това искат" - аз смятам, че хората, които се занимават с изкуство, трябва да опитват да държат летвата малко по-високо - но така, че да е достижима за хората. А не много по-високо и тя да бъде недостижима и неразбираема.

Цялото безумие покрай Мария е знак за много неща. Знак колкото недоразвити сме в преценките си, във възможността да видим плюсовете в обратната гледна точка. Опиянихме се от свободата, която ни дадоха технологиите, да изразяваме личното си мнение сега, на секундата - без да се замислим, че другата страна също има свои аргументи. Едно време моят преподавател по драматургия Веско Бранев казваше: преди да почнеш да съдиш един филм, знай, че твоето мнение не е най-важното. Той ни учеше да имаме отворени възприятия - да "виждаме" онова, което не можем да видим. Първата реакция на хората е интуитивно да преценяват "това ми харесва, това - не", и до тук. Аргументите почват да се търсят после, за да обяснят тази твоя психофизическа реакция. А според мен правилната последователност е друга - когато се сблъскаш с нещо, да го огледаш, да го премислиш, да достигнеш до своята позиция осъзнато, не импулсивно да реагираш. 

В крайна сметка от начина, по който се разви дискусията около успеха на Мария Бакалова, остана един отвратителен вкус.

- Разделението по тези линии не е днешна тема и не е само около нея. Виждаме и обсъжданията на Закона за кино как протекоха - "трудни" филми ли да се подкрепят, комерсиални ли, сериали ли...

- Голяма глупост се случи. От години съществуваше желание този закон да се промени, защото той имаше много несъвършенства. Но това не се случи на базата на натрупани проблеми и на някаква обмислена концепция с всички детайли, способни да превърнат новия закон в работещ механизъм. Нещата станаха стихийно, в позицията на различните страни имаше и плюсове, и минуси, но понеже политическата конюнктура изискваше всичко да приключи много бързо - единственото, което стана, беше, че хората в гилдията се изпокараха. Пусна се една кукичка - "повече пари за кино", което аз лично дълбоко се съмнявам, че ще проработи. Заради пандемията дори финансовият министър издаде заповед бюджетът да се изпълнява на 95%, а не на 100% - което означава намаляване на това, което съществуваше в момента като възможности. Какво ти двойно увеличаване! 

А и нека предположим, че се случи записаното в закона. Когато говорим за увеличаване на финансовата подкрепа - какво означава това. Някои казват - повече филми. Ама какви филми точно - повече от същото ли? Ако е повече от същото, благодаря. Има много колеги, които смятат, че държавата трябва да финансира единствено високо изкуство, а другото, на комерсиален принцип - щом може да се оправя, да се оправя. Трябва да е ясно, че нищо в сферата на културата у нас не може да съществува на пазарен принцип. И аз виждам в това начин да си запазим градинката. Да предредим опашката пред НФЦ по по-организиран начин. 

Не искам филми, които са с претенции за високо изкуство, да бъдат гледани от 200 човека. Фактите говорят - успешни фестивални филми като тези на Стефан Командарев например имат по 35-40 000 зрители. "Ага" на Милко Лазаров стигна 12-13 хил.

- Не бива да подценяваме зрителите, нали?

- Зрителите са много верен камертон и аз не знам защо, като се каже зрители, се разбират само такива, дето търсят елементарната естетическа рамка. Вярвам, че има зрители за много повече хубави български филми, отколкото в момента им се предлагат. Винаги моята философия е била, че ние трябва да се стремим да имаме един стабилен гръбнак от т.нар. мейнстрийм филми - разбираеми, привлекателни за зрителя, направени на високо професионално ниво. Тези филми ще се гледат, защото те не са просто някаква прищявка на авторите. В този случай ще има и повече и по-любознателна аудитория за високохудожествените филми. 

Познавам хора, които казват "публиката не ме интересува". Ами като не те интересува, защо го правиш - за лична терапия ли? За това има психолози, не ти е нужен филм. 

- Понякога е просто за да усвоим субсидията.

- Не че няма хора, които се интересуват от това, но предпочитам да смятам, че не са мнозинство. По-скоро има някои външни причини. Фестивалният живот има свои принципи, дълги години ставахме свидетели на това как българските филми, на които се обръщаше внимание, ни представяха в една маргинална ситуация: дали ще има танцуващи мечки, дали ще има цигани, които убиват хора...  все се търси някаква екзотика.

У нас се забелязва отказ от собствената ни аудитория. Разбирам желанието да бъдем интернационални, да бъде конвертируемо изкуството ни, но има неща, чийто смисъл е да бъдат казани на български език, да развълнуват именно българската публика. Та нали това е и смисълът да правим филми на български език - иначе спокойно може да ги правим на английски!

- Както групите отдавна започнаха да записват песни на английски език. Защо не и филмите!?

- Точно там започнаха да се затлачват нещата - в този спор на български ли да пеем, или на английски. Дай да пеем на английски, защото навън ще успеем! В крайна сметка нито навън успяха, нито у нас. Българинът от много време иска да е чужденец. Затова всички надписи, които виждаме, вървейки по улиците, са на английски. Кръщаваме фирмите си с някакви английски имена. Българинът мрази да е българин, той иска да е западняк. Това, разбира се, произлиза и от средата и условията, в които живеем, само че то не ни помага. Затова и мнозина емигрират - някъде, където правилата са вече разписани и ще бъде по-лесно да ги спазваме.

Виж на последните избори колко хора се редяха на опашки. Тези хора не са там от добро. Ако имат възможност, биха се върнали тук. Проблемът е, че и те искат да се върнат наготово, в общество, което е вече уредено. Но ако ние сами не си го подредим, не изпълним тази територия с повече смисъл - никога нищо няма да се промени. А смисълът започва от културата, от езика, от семейството...