По-малко от шест месеца преди изборите за Eвропейски парламент в българския такъв отново започнаха упражнения върху бедния измъчен Изборен кодекс (ИК) – наложницата на властта, върху която всяко мнозинство решава да издевателства.
Целта уж е по-добър изборен процес. Важната дума в изречението обаче е "уж", защото промяна няма. Дори напротив –
предприемат се стъпки назад, които са чиста форма на регрес.
Машинното и електронното гласуване отново ще продължат да бъдат нереализирана мечта. Една постоянна заблуда, че някога, един ден, може би изборният процес в България ще се възползва от технологичния напредък и ще се измъкне от ръцете на председатели на секционни избирателни комисии (СИК), които прекарват целия изборен ден, запознавайки се с упътванията за работа; както и врели и кипели в изборите лели, които и без да четат правила, поне по свое мнение знаят "кое и как" и никой не трябва да им се меси.
И най-вече – измъкване на изборите от хватката на добре изпипани, многократно прилагани и усъвършенствани схеми. Всяко едно отлагане на машинното и електронното гласуване е срамежливото признание на управляващите – които и да са те в момента, – че
не желаят да се простят с изборната манипулация в различните й форми.
Просто "така е по-лесно" за всички. Въвеждането на машинно гласуване беше предвидено в Изборния кодекс на кабинета "Орешарски" още през 2014 г., като то трябваше да е експериментално до президентския вот през 2016 г. Но този срок се оказа доста гъвкав и "експериментите" ще продължат и занапред – сякаш вечно, а нежеланието да се използват машини ще бъде прикривано от най-различни оправдания. Като обичайната "нужда от повече време", защото близо 5 години не стигнаха за закупуването на такива машини. А за това време частни компании по света изстрелват ракети в космоса.
Машинното гласуване ще улесни целия изборен процес, ще повлияе положително в борбата с недействителните бюлетини заради неправилно отбелязване, ще ограничи и хитруванията при преброяването – на гласове и преференции.
Въпреки тези ползи (а може би и заради тях) партиите у нас очевидно предпочитат да го държат в "експериментален" етап колкото се може по-дълго. Кой знае – 5 години, изглежда, са недостатъчни. Може би 50 ще са?
Но да не бъдем чак такива оптимисти и да погледнем към ситуацията с електронното гласуване, която е още по-цинична. То трябваше да бъде въведено от следващата година, но с вече приетите на първо четене промени в ИК се отлага за неопределено време. Причината са недостатъчните гаранции за сигурност, т.е. политиците очевидно се доверяват повече на силно субективния човешкия елемент при преброяването на бюлетините. Или може би движещата сила беше и продължава да е
"с едното по-лесно се работи"
(и тук не се визира дали избирателят ще борави с интернет или химикалка, а вече споменатите утвърдени начини за манипулация).
Тези крачки назад в процеса на подобряване на изборния процес у нас може би нямаше да са така стряскащи, ако не контрастираха така ясно с друго предложение за промени в ИК, което също мина на първо четене – въвеждането на камери във всяка една от над 12-те хиляди секционни избирателни комисии в страната.
Предложението е на "Воля" и е от няколко месеца, а сходна идея лансира и президентът Румен Радев в интервюто си за "Панорама" миналата седмица. Неговият аргумент беше, че именно в секциите ставали най-сериозните нарушения. А всъщност с евентуално видеонаблюдение фокусът отново се измества от модернизирането на изборите у нас към привидна борба с манипулациите на вота, която обаче е като да се боксираш с въздуха. Единственото, което със сигурност демонстрира тази идея, е пълната липса на доверие в наблюдателите и застъпниците, които всяка партия има в секциите по време на избори.
Естествено, веднага изскачат множество въпроси около предложението за видеонаблюдение – кой и как ще наблюдава камерите; няма ли да може чрез тях да се следи дали платени избиратели посещават секциите; какво правим с GDPR и заснемането на всеки избирател; няма ли камерите да натоварят допълнително ЦИК; не би ли следвало да се следи чрез камери най-вече процесът на преброяване на гласовете; и още, и още...
Машинното и електронното гласуване са
готови решения за справяне с изборната манипулация
Вместо това обаче се тръгва по една съвсем друга линия, която също ще изисква инвестиции, усилия, изграждане на обща мрежа, но същевременно няма да подобри кой знае колко изборния процес и ще създаде предпоставки за още много проблеми и ситуации от рода на "ами ако". Като какво ще последва, ако запис покаже нарушение при преброяването в село Горно Нанадолнище седмица или дори месец след вота, или възможната ситуация ЦИК да бъде зарината със сигнали на база видяното на камери и се наложи проверка по всеки един от тях.
След цялата тази технологична олелия около изборния процес отново опираме до добрата стара хартия и нещо толкова дребно, но същевременно толкова значимо като номерата на партиите в бюлетината. Първоначалното предложение на вносителите на промените в ИК (един от ГЕРБ и трима от "Обединени патриоти") беше тяхното пълно отпадане с аргумент, че така ще се пребори феноменът 15/15 и партийните фаворити ще печелят депутатски места, а не ентусиастите, с които са запълвани листите на принципа "колкото да има".
Предложението за премахване на номерата не само не е лошо, а е необходимо. Не само като борба с 15/15, но и като мярка срещу платения вот от типа "ще гласуваш за номер X" и партийната употреба на избиратели, които по стечение на обстоятелствата дори не говорят и не могат да четат на български.
Волята обаче не достигна. Новото предложение на ГЕРБ е номерата на партиите и коалициите да са от 1 до 100, а на преференциите – от 100 нагоре. Т.е. по-големият проблем за партиите (15/15) се премахва, но
вербуването на неграмотни гласоподаватели остава,
защото са нужни. Хем вълкът сит, хем агнето цяло.
Така в крайна сметка отново стигаме до извода, че Изборният кодекс продължава да е нормативен акт, върху който всяко мнозинство да упражнява идеите си за подсигуряване на изборна победа. Промените в него, вместо да гарантират по-честни, открити и проведени по съвременен начин избори, най-често задоволяват интересите на настоящите управляващи. А опозицията, колкото и да лае срещу това, с което не е съгласна и според нея ще е в неин ущърб, бързо губи воля за промени в "правилната" насока, когато кокалът отново попадне в нейните лапи.
