Много отдавна не бях чувал презрителното „частник“. Така викаха в чакалнята на комунизма на малцината законни занаятчии, производители и търговци, на които разрешаваха да чоплят за своя сметка, вместо да чакат държавна заплата като всички. Но за последните дни няколко пъти чух да се споменава с познатия оскърбителен тон за „частник“, с когото обменял съобщения, та дори се срещал наяве, висш държавен сановник. Всъщност ставаше дума за двамина едри „частници“ и за четирима висши властници, одумвани от половин дузина възмутени праволюбители, шарени в целия политически спектър. Негодуващите господа и дами, които по никакъв друг въпрос не успяват да се разберат, в този случай показаха пълно единодушие:
контактът с „частник“ е престъпление!
Казват, че вече се води поне едно разследване срещу сановник–контактьор, за „търговия с влияние“. Всички добре знаем, че българите – поне онези 80% - от дълбока древност мразят богатите и ненавиждат успелите. Но поне на книга и на думи божем, свещеният ни „цивилизационен избор“ е „европейското развитие на България“, националният ни идеал - „евро-атлантическите ценности“. Няма по-висша „европейска ценност“ от това да успееш и да забогатееш, за атлантическите ценности изобщо да не отварям дума. Но докато се кълне във веруюто на капитализма, българската власт и политика се е хлъзнала в менталната плоскост някъде десетилетия назад, защото днес вече открито и без уговорки „частникът“ се оказва низвергнат до най-нисша каста – като японските ета и индийските далити, българският „частник“ вече е обявен за недокосваем, оказва се, че
контактът с „частник“ осквернява, -
даже да е виртуален, телефонен, писмен или гласов, - жреците на българската държавност, тази най-висша каста на нацията. А да седне български брамин, един член на свещената политическа варна, на една маса с „частник“, на сватба или на празник да му отиде? Абсурд! Позор! Такава близост не само омърсява сановника, не – това си е направо престъпление. „Каква работа може да има висш държавен служител с един частник?“ – недоумява един несбъднал се артист, днес политик първа класа, владетел на истината по всички въпроси. „Той (въпросният сановник) трябва да е най-чистият“, подкрепя лично Първият. Обаче са открити уличаващи доказателства: велможата общувал с капиталист. Погазил е запретното табу – и вече не е чист. Така стоят сега, през юни, лето 2020, позициите – кастови и властови, - у нас. Нужно ли е да напомня, че в нашия ефир
забраняват да се споменават фирми,
освен ако не е за нещо зло, като става дума някой да се оклевети или набеди – тогава може. Даже е задължително фирмите да се назоват и посочат с пръст. От доста време един мъдър човек предупреждава, че нашето общество е повредено, защото са му счупени вертикалните лифтове, асансьорите, които трябва да издигат до висши позиции способните и изявени хора. Така е, но не е само това. Избраните се изолират, вече и формално, с все по-строги забрани за общуване, вече и под страх от наказателно преследване за подозрителни контакти. Обаче
пазарната икономика не може да работи така,
а не знам дали изобщо някоя стопанска система би успяла да съществува, ако мозъкът й се изолира без захранваща и без отделителна система. Понеже нашите фирми са още малолетни, незрели и сравнително малки, у нас го няма, не е съществувал повече от век, един от най-важните механизми за обмен на кадри (и идеите, които хората носят със себе си) между държавния апарат и корпоративния свят, в който бих включил и хранения от него, уж „трети сектор“, - т.нар. „неправителствени организации“, кадровите резервоари (think tanks). Това е системата за хоризонтален обмен, т.нар.
въртележка на властта.
Става дума не за панаирджийската въртележка на вота, а за въртящата се врата, през която обучени в корпоративния свят кадри влизат в държавния апарат, други го напускат здрави и читави (а не изхвърлени позорно от високите етажи право на циментирания заден двор), за да се върнат в частните търговски и нестопански структури. Въртележката е одумвана, изобличавана, ругана, обаче нищо не може да я замени. Идеята, че държавата „ще събира бебетата“, т.е. ще се захранва с млади, енергични и неопетнени хора направо от университетската банка ни пробутваха още в началото на 90-те. Тя, впрочем, не е нова, ама за да работи, трябва да набира кадрите наистина от пеленачета, за да нямат връзка ни с род, ни с родина: без мама, татко, батко. Това е
моделът на еничарския корпус,
гръбнака на Османската империя. (Еничарите не са били само войници, пребройте колко от великите везири, т.е. главите на изпълнителната власт, са еничари; резултатът впечатлява.) И да не забравя, ще се наложи кабинетът да подбира най-талантливите държавни бебета, стигнали ранен пубертет, и да ги скопява, защото ще има нужда от евнуси, единствените надеждни управители и стражи на интимните покои на властта. Ясно, че османският модел за селекция на държавната власт е абсолютно непригоден за съвременна страна с пазарна икономика и с правна система, зачитаща поне Магна Харта. В нашия свят е неизбежна
симбиозата между държава и бизнес,
това е просто друг начин да се каже „капитализъм“ или, както свенливо го заместваме „пазарна икономика“ (което обаче е по-тясно понятие, редукция). Корпоративният свят, частният бизнес, това е истинската основа на капиталистическата държава. Тя работи за него и обратно, той я храни. Затова, ако има поне мъничко ум, висшата ни държавна каста – дано Бог и даде здраве и разум, - не трябва да се изолира и огражда от бизнеса. Напротив, жизнен е за нея самата читав механизъм – протокол (методи и правила) за обмен на кадри и особено на идеи, между власт и бизнес. На всички (!) нива. Всеки ден. По всеки въпрос. Включително: за всяко ново назначение, особено за легациите в чужбина, трябва да пита бизнеса с интереси в чуждата страна, за всекиго, от посланика до портиера. Защото те трябва да работят за нашия бизнес, за всяка фирма, която има шанс да успее каквото е захванала. Обаче при този държавен модел е
задължителна чистота и хигиена,
без замисляне да се отстраняват и наказват нарушителите на правилата и от двете страни на въртележката, за да остане властта общо дело, res publica, но да не бъде присвоена от по-наглата клика. Абсурд е капиталистическа държава да избяга от националния си бизнес, тя ще е като дърво, решило както му подрязват клоните, да накара да му отрежат и корените. Всъщност някой режим може и да реши да се крепи не на свои корени, а със здрава ръка от чужбина. Но тогава държавата вече няма да е живо дърво, да се разлиства, цъфти, връзва и дава плодове, а ще стане една суха сопа в чуждата здрава ръка. Ама сухите сопи се чупят, цапат, стават ненужни и ги хвърлят в огнището или на бунището. Та някои изгарят, повечето потъват в пресния тор.
