Почти всеки път, когато се зададат някакви избори, в политическата класа, в класата на народните избраници, на служителите на „суверена“, изразителите на неговата воля – настава оживление. Изпълнителната власт се заема да формира и усвоява бюджетни излишъци, а законодателната – да ремонтира избирателния закон, така че да е по-удобен, да „легне по мярка“.

Наблюдавайки усърдието, с което се правят най-тънки сметки, у нас се затвърждава убеждението, че единствената цел на изборното законодателство е да се въведат такива правила, такава схема, при която гласоподавателите да кажат едно, но да излезе съвсем друго, и при това да е законно. Достатъчно е да видим сложните математически формули за изчисляване на мандатите, при които може да се окаже, че аз съм гласувал за Пенчо от Силистра, обаче с моя глас влиза Ганчо от Благоевград. Така и с много други процесуални хватки, включително и с преференциите.

При демокрацията (буквално „народовластие“) идеята е следната: властта произлиза от народа и се упражнява от него в негов интерес. Но тъй като е непрактично целият народ да упражнява властта – първо, защото няма къде да се събере и второ, защото все пак някой трябва да произвежда и нещо за ядене, – прието е той да излъчва свои представители. В идеалния случай тези представители нямат своя воля или ако имат, то тя е в подчинение и пълен синхрон с колективната воля на избирателите. В идеалния случай народното представителство е служба, в идеалния случай то е саможертва, а не привилегия.

Разбира се, такива случаи все още не са наблюдавани

Особено грозна беше машинацията с преференциите. В името на това да не бъде изпусната властта партиите се събраха и казаха: „Дайте сега да видим кои ще направим депутати, ама да са тези, за които ние се договорим, а не онези, които евентуално би предпочел „народът“, щото той е малко прост“. После пак в името на това да не бъде изпусната властта, спешно се промениха промените, върнаха се в изходно положение, някои представители се отказаха да представляват, напускайки парламента, а останалите се затюхкаха как да спасят (или по възможност да изтъргуват) кворума все в името на заветната цел да не бъде изпусната властта. Че нали властта е на народа бе! Как народът ще изпусне властта, ако наистина е негова? Демокрация…

Народното представителство отделя все повече време за това

да управлява управлението, а не да управлява обществото

Това е все едно някой писател да пише само за трудната съдба на писателя и за начините, по които протича творческият му процес – никой няма да го чете. Едва ли „суверенът“ (т.е. народът) е упълномощил своите избраници да губят часове и дни законодателно време в хитроумни планове как да се еманципират от „суверена“ (народа) и как да подсигурят за себе си властта, която по закон и по красиви думи трябва да е „народна“.

Демокрацията се е превърнала в това: политически групировки да се конкурират с икономически средства за властта от името и в името на НАРОДА, докато народът гледа отстрани, цъка с език и се кръсти. Коя е целта на властта? Парите. А коя е целта на парите? Властта. В тази формула народът няма никакво, ама никакво място. Властта не е за него, още по-малко пък е от него. „Суверенът“ често даже е неспособен да разбере властта, а и няма никакво желание. Разбират я само онези негови представители, които съзнателно или несъзнателно попадат в нея, пък и те я разбират кой знае как.

Защото властта във видимата си част е само сянка на власт

„Но как така! – ще възкликне някой. – Нима изборният процес, нима гласуването, било с урна, било машинно или електронно, няма никакво значение?“. Има, разбира се, и това прави картината още по-грозна. Защото едно е да прецакаш простия и невинен човек, като надменно му заявиш в лицето: „прецакан си“, друго е да го извъртиш така, че да се прецака сам. Затова са и вечните игри с изборното законодателство, чиято цел е единствено да обслужат една или друга клика в един или друг конюнктурен момент и да облекат всичко в сияйната одежда на „народната воля“. „Народе мой! – ще кажат със сълзи на очи. – Правя всичко това за теб! Нас кучета ни яли…“

Така е, защото според природата на демокрацията, на нейния теоретичен фундамент, на нейния идеологически фундамент, властта произлиза, принадлежи и се упражнява от някакъв събирателен образ, наречен „народ“, докато в действителност този събирателен образ няма абсолютно нищо общо с властта именно защото е събирателен. За да властва някой, трябва да властва над някого.

Но за да бъде властта поне малко от малко легитимна, е нужно да се играе театърът на събирателния образ. В парламентарните републики властта се поделя между политически групировки, състоящи се от партиите, плюс олигарси, плюс чуждестранни лобисти. Тези групировки са непостоянни, често променят състава си и преливат една в друга, но винаги преговарят помежду си и се договарят. Ролята на партиите в тази пиеса е да олицетворяват имагинерния „народ“, за да осигурят легитимност на властта, каквато тя иначе няма откъде да вземе. Така се раждат демагогията и популизмът. Те са спътници на демокрацията както Деймос и Фобос са спътници на Марс.

Ако демокрацията наистина е това, което си представяме, или това, което ни се ще да бъде – народовластие, воля на мнозинството, справедливост, – то демокрацията е мъртва, ако изобщо някога е била жива. Това е тъжна новина, но само за някой, който наистина харесва демокрацията.

Причините за смъртта на демокрацията, за неспособността ѝ да бъде жива са две: компрометираният принцип на вишегласието и подмяната на елитите.

Има въпроси, които трябва да се решават с мнозинство

(например от колко до колко часа да се тупа и от колко до колко да се простира), но има въпроси, при които мнозинството не е компетентно да вземе полезно решение (например какво да правим с АЕЦ „Белене“). Този проблем се очертава в пълната си острота, особено когато стане дума за пряка демокрация и референдуми или пък за мажоритарно гласуване. Представете си научна експедиция, съставена от биолог, геолог, физик, химик, лекар и инженер. Всички се разболяват. Кой решава какво да правят – лекарят или гласуват на два тура? Представете си кораб, изхвърлен от бурята върху скалите. Кой командва, капитанът или готвачът, който е победил огняря на балотаж след гласуването на целия екипаж? Често малцинството е по-компетентно от мнозинството и това се вижда от всички. Защо тогава в крайна сметка решава мнозинството? Пак по причината, която изтъкнахме по-горе: мнозинството може да покаже някакво подобие на легитимност, докато малцинството, поне в съвременните условия, не може. Ако кажем: „малцинството трябва да решава“, веднага ще ни отговорят: „кое малцинство и кой го определя?“ и ще бъдат прави.

Подмяна на елитите

Когато се говори за демократична представителност, се има предвид система, при която мнозинството излъчва свои аватари за осъществяване на една или друга дейност като, да речем, упражняване на властта или вземане на мъдри решения в различни области. Разбира се, винаги, когато дадена група излъчва представител, тя се възпроизвежда в негово лице. Въпросът е кой ще излъчи своето подобие, по чиято музика да играят всички: Моцарт или самодейния певчески хор на многомашинничките към завод „8 март“? Кое е по-справедливо, кое е по-честно и кое е по-полезно? И за кого е по-полезно?

Това е демокрацията. Тя, подобно на всеки благороден порив, роден в този свят, който целият лежи в зло, е обречена да се превърне в карикатура на самата себе си. Няма демокрация. Демокрацията е мъртва. Така че не хабете нервите си да се ядосвате за това кой, как и защо извращава изборното законодателство, кой как и с кого се договаря, за да остане до кранчето на държавната хазна, и кой какви красиви думи излива върху вас от телевизора, за да се съгласите с лъжата, че заедно с него вярвате в нещо, в което никой не вярва. Всички ние сме жертва на собствената си суета. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен и Бог да ни пази!