Георги Господинов (1968 г.) е поет, писател и драматург, един от най-четените и най-превежданите български автори през последните 20 години. 

- Прекарахте последната година в Ню Йорк като стипендиант на Нюйоркската обществена библиотека. Каква беше годината за вас, докато бяхте там?

- Става дума за конкурс, в който всяка година кандидатстват писатели, журналисти и учени от цял свят, като накрая се избират петнайсет човека, обикновено само един или двама от тях не са американци.

Кандидатствах с пълното съзнание, че е невъзможно да се случи, поне не от първия път. Колм Тойбин, Ласло Краснахоркай, Йън Бурума са част от тези неамериканци. Самата библиотека е невероятно място, на Пето авеню и 42-ра улица. Започната с дарения на гражданите на Ню Йорк, отворена за всички.

С онази голяма читалня, която знаем от киното - място, пълно с енергия и спокойствие. Спокойствието, че в крайна сметка, след всички лудости, светът е подреден и утихнал в книги. Неслучайно във филмите с апокалипсис в Ню Йорк всички се спасяват зад дебелите стени на тази библиотека.

Трудно е да опишеш една година в Ню Йорк. Нещата, които ще останат за мен - следобедите в библиотеката, ръкописи на Елиът, нашарени безмилостно и невинаги справедливо от Паунд, случайната среща с Пол Остър в Бруклин, срещи с други писатели, няколко четения, които имах в манхатънски книжарници и клубове, също в Колумбийския университет, търсенето на къщата на Бродски, шляенето по места, които знам от поезията на Одън, на Фърлингети, Уитман...

Това е град, направен от кино и литература в крайна сметка, абсолютно съчинен град. Накъсо - беше особена година, на откъсване и аскеза, от една страна, защото никоя емиграция отвъд океана не е лесна в онзи доста различен откъм ритъм на живеене свят, и в същото време беше година на натрупване.

- В България представихте най-новата си книга -  „Всичките наши тела". Как ви посрещнаха тук?

- Най-хубавото, което се случи, бяха двете препълнени с хора зали - в Пловдив и в София. Беше като подновяване на разговор, който всъщност никога не е прекъсвал. Всеки от читателите имаше история с някоя от книгите ми, имаха любими истории от "Всичките наши тела". Това беше истинското посрещане. Такива неща тук, разбира се, не се прощават. И това е нормално, макар че леко се тривиализира.

- Защо ни е все по-трудно да бъдем кратки и точни, когато си служим с думите?

- Краткият и лесен отговор би бил - защото не можем или защото не искаме. Но нещата са по-сложни (и дълги). Вижте, думите са първата виртуалност, първото заместване на реалното с негов двойник. Казваш „слон", „мамут" или „дърво" и те вече са тук, всички ги „виждат", не е нужно да добуташ слон при събеседника си.

В свръхвиртуализиран свят като днешния ние лесно решихме, че можем да живеем само във виртуалното. Сякаш всички сме някакви аватари, част от виртуална игра и лесно можем да бъдем „убити" с един клик. Влязохме в нова всепозволеност.

- Каква е ролята на медиите при тази свръхупотреба на словото? Могат ли те да бъдат коректив в тази посока, или вече са загубили своята способност за това?

- Достатъчно изтощихме и някак си обезсилихме думите, отделихме ги от нещата, които назовават - решихме, че можем да правим и кажем всичко, че реалността и истината не са ни вече мяра. Оттук се отприщи армията на мразещите, производителите на фейк новини, търговците на скандали. Голяма част от медиите избраха да влязат в този процес, всичко се превърна в „трафик".

- И това е техният директен отговор, ако ги попитате защо пускат клевети или толерират говорене с лични нападки и пр. - ами трафик, нищо лично.

- Тук не говоря за политически купените медии. Случва се и с културни медии за съжаление. Най-лошото, до което води всичко това, е тежко покваряване на публичното. Ако успеем да изкараме маскари всички, ще можем лесно да оправдаем собствения си маскарлък, просто е. Страх и омраза - това се е натрупало тук за последните години и става по-силно.

- Във „Всички наши тела" е публикувано отдавна написано писмо до Селинджър. На кой автор бихте написали подобно писмо днес?

- Всички автори, на които бих искал да напиша писмо, вече нямат земен адрес.

- Разказът „Непредумишлено" във „Всички наши тела" поразително (поне при моя прочит) напомня на Бекет и майките, които „ни раждат разкрачени върху отворените ни гробове, светлината блясва за миг и после отново пада нощ." Как можем да преодолеем тази изначална обреченост на „краткото" съществуване, миг между две събития?

- Радвам се, че сте уловили тази препратка, същевременно в „Непредумишлено" акцентът не е върху краткостта на нашето съществуване, напротив, животът там е даден като доста протяжно пътуване на пуснатия в началото куршум. Това, което в конкретната история ме вълнува повече, е кои са извършителите на убийството - тъкмо тези, които те поемат в ръце от раждането, и как те не подозират, разбира се.

Но иначе, да, въпросът за тази изначална обреченост и още повече за нетрайността в нашия живот е тема, която ме вълнува от предишните ми разкази и романи. Може би затова историите тук са свръхкратки, за да има някакъв синхрон с една друга свръхкраткост - тази на телата.

- Казвате, че обичате да наблюдавате хората, просто да седите и да ги съзерцавате. Какъв тип хора ви вдъхновяват да пишете?

- Да, всъщност отстрани работата на писателя може да изглежда доста мързелива и съзерцателна, нищо чудно да е така наистина. Не съм от обсесираните да произвеждат непрекъснато нови книги. Между първия и втория ми роман например лежат 12 години. Човек трябва дълго да мълчи и наблюдава, да мисли за себе си и другите, за да напише няколко реда. И да е отдаден на литературата, това винаги се разбира. А в крайна сметка от нас ще останат няколко изречения.

- Професионалният ви път минава през редакцията на „Литературен вестник". Каква е генерално мисията на литературния редактор? А на литературния критик в днешна България?

- Двайсет и три години от живота ми всъщност са минали в „Литературен вестник". Мисля, че този вестник с всички свои редактори, които бяха там за различен период от време - година, три, пет, направи много, особено за младите автори, но също и за автори, които бяха изтласкани в периферията. Нека някой си направи труда да изброи всички тези имена от страниците на вестника и ще се види каква работа е свършена.

Мисията на литературния редактор е да търси, да открие и да се зарадва на всеки влизащ в литературата млад човек. Да се зарадва, повтарям, поради острия дефицит на радост, който се е сложил тук, в нашите среди.

- Какво й липсва на литературната критика в България? Изобщо липсва ли й нещо?

- Сериозната литературна критика има твърде малко места на съществуване. И не трупа „трафик". Не се занимава с клюки, клевети, доноси, чете и анализира книги. Не се храни от скандали. Литературната критика иска автори широко образовани и широко скроени, но най-вече хора с вкус и кураж.

В разпадната среда като нашата, в която единственото обединение е през фабрикуване на врагове и раздели, това е много, много трудно. Честният въпрос е искаме ли ние сериозна литературна критика, или има известно лицемерие в този плач и ни е по-удобно да минем без нея.

- В „Естествен роман" пишете: „Как ще свършат 90-те години". Вече са минали почти 20 години от публикуването на романа. Как свършиха 90-те години у нас?

- Благодаря за въпроса, радвам се, че ме връщате към „Естествен роман". Пълният въпрос там гласеше: „Как ли ще свършат 90-те години - като трилър, гангстерски филм, черна комедия или сапунен сериал...". Мисля, че свършиха като всичко това едновременно. Но онова, което дойде после, беше в някаква степен по-безрадостно. През 90-те имаше още мечта и хоризонт, вероятно измамни, да, но сега това вече го няма. Рязко изгубихме тези неща, с което и рязко остаряхме.

Но на четенията, които имам, идват съвсем млади хора, родени след излизането на романа, и те го четат по друг начин вероятно. Преди месец излезе 12-о издание. Сменили са се поколения. Също така тази година „Естествен роман" изведнъж преживя някакъв особен ривайвъл навън.

Излезе второ издание в Турция с неочакван за мен отзвук, с голяма статия в "Хюриет", с отзиви от критици и читатели. Излезе трето издание в Македония, преиздания има също в Италия и Франция, излезе повторно и в Дания. Мисля, че тепърва ще се връщаме към 90-те.

- Защо за толкова много от нас раят е винаги другаде и там са винаги другите?

- Нямам друг по-добър отговор от вече дадения в стихотворението, всички интерпретации са възможни:

Раят е винаги другаде
В рая са винаги другите
Другаде раят е другаде
Друг ад е 

(Със съкращения)