Дали не са прави тези, които искат смяна на системата? Смеем им се, подиграваме им се, казваме им в очите, че са романтични мечтатели от не особено интелигентен тип, но дали все пак не са прави? Защото вижте какво става: цялата държава се е вторачила в оставката на един човек – вицепремиера Симеонов – всеки хвърля боб и гадае какво щяло да стане с малката, пък какво щяло да стане с голямата коалиция, какво искал президентът и какво искали мутрите на улицата. Що за „система“ е това? Можем ли да се сърдим и да се присмиваме на някого, който иска да я смени?
Схемата е сложна. Голямата коалиция се тресе, защото се тресе малката. С притаен дъх следим как се развиват отношенията между Сидеров и Симеонов, между Симеонов и Каракачанов, Каракачанов и Сидеров. Следим и се мъчим да отгатнем играта в цялата нейна виртуозна сложност. Следим, кръстим се и благодарим, задето малката коалиция и тя на свой ред не е в коалиция с някоя още по-малка коалиция.
Защо е толкова сложна играта, какво им става на политиците? Уж се съюзяват в името на България (Родината), по волята на суверена (Народа), за благото на всички и на всекиго (и чак на последно място за своето). И защо това, което им става, им става точно сега? Според мен, защото мислите на политиците са разделени на две големи части, между които има една доста по-мъничка. Първата голяма част е заета с това как ще влязат във властта. Втората голяма част е заета с това как ще излязат от нея, за да влязат в следващата – проблем, за който те започват да се грижат отрано. Мъничката част по средата е посветена на това, което политиците възнамеряват да сторят по времето, докато са във властта, преди да е настъпило времето за втората голяма мисловна част. Мъничката част по средата на политическата мисъл също не е монолитна и тя се дели на части, в случая на три части: мисъл за личния интерес, мисъл за партийния интерес и мисъл за обществения интерес. В какво съотношение са тези мисли помежду си, както е казал народът: един Господ знае и стари жèни. Ние можем само да се догаждаме и да плюем в пазвите си.
Ето и друг въпрос: защо отношенията в големите и малки коалиции се оказват толкова важни?
Защо въпросът за стабилността на коалициите е толкова драматичен? Заради мнозинството в парламента, разбира се. Но защо, с какво толкова важно се занимават депутатите? Мнозина ще отговорят: „крадат и се возят в черни автомобили“, защото така ги учат медиите и социалните мрежи. Други ще отидат по-надълбоко и ще кажат: „депутатите приемат и променят закони“ и ще бъдат съвършено прави, защото парламентът е преди всичко законодателен орган. Но неговата най-интересна функция, онази, заради която се правят и разтурят малки и големи коалиции, е следната: парламентът приема бюджета и назначава правителството, което ще го харчи. Затова отношенията в коалициите са толкова нервни. Затова е и толкова кофти да си в опозиция и да не си допуснат в пълна мяра до харченето на бюджета. Това е толкова обидно, че ти иде да напуснеш Народното събрание, да слезеш сред народа и да го поведеш на бой последен в името на достойните му бъднини.
Но какво общо имат отношенията в коалициите с курса на управление? Вероятно имат заради това, че никой никога не е възнамерявал да води такава политика, каквато е обещавал в предизборната си кампания. Иначе какво значение има кой кого как бил нарекъл и дали след туй бил подал оставка. Нали принципите са си принципи, политиките са си политики? Нали когато сме идвали на власт орел, рак и щука, дълго сме преговаряли, за да определим общите си възгледи и да начертаем общата си политика? Сега излиза, че тази политика не се определя от визия за развитието на държавата, а от това кой подал оставка, но не трябвало, и кой трябвало, ама не подал. Да живее демокрацията!
Ако това е „системата“, наистина давайте да я сменяме!
Но каква е нашата система? По дефиниция, както и друг път сме признавали, тя е либерална демокрация с многопартийна парламентарна система и разделение на властите. Точно както къщата е съоръжение с четири стени и покрив, в което живеем. В даден конкретен случай това съоръжение може да си е и най-обикновен коптор, но не спира да бъде къща. Ако искаме да сменим „системата“ на своето местообитание, би следвало да кажем: „вече не искаме да живеем в къща, а ще отидем да живеем в пещера или на дърво“.
Тоест, ако искаме да сменим „системата“, най-напред трябва да сменим демокрацията с някаква друга -крация. Изборът не е голям, но го има: плутокрация (когато управляват богатите), меритокрация (когато управляват способните, заслужилите), теокрация (когато управляват духовните водачи по религиозните закони) и т.н. Теорията за анациклозата даже групира основните форми на управление в двойки, където единият елемент на двойката е доброкачествен, а другият е злокачествен, получен от израждането на доброкачествения. Двойките в порядъка доброкачествена - злокачествена са три: монархия - тирания, аристокрация - олигархия и демокрация - охлокрация (власт на тълпата, която няма нищо общо с властта на мнозинството). Е, коя -крация да изберем на мястото на досегашната си „система“, ако наистина твърдо сме решили да я сменим? Аз имам отговор за себе си, но няма да го споделя по две причини: първо, все ще се намери някой да каже, че манипулирам и внушавам разни неща, и второ, да искаш постигането на някакво обществено устройство, без да си наясно с начините и конкретните стъпки, се нарича „утопия“.
Да повторим въпроса, с който започнахме: прави ли са онези, които искат смяна на системата?
В крайна сметка не са прави
Не са прави, защото нямат представа каква да е новата система, с която ще заменят старата. А практиката показва, че ако тръгнеш да променяш нещо неподготвен, много по-вероятно е да го развалиш, отколкото да го подобриш.
Не са прави, защото дори да си въобразяват, че имат някаква представа за новата система, то категорично нямат представа от средствата за нейното постигане.
Не са прави най-сетне и заради това, че опитите да се смени „системата“ по правило се опорочават по абсолютно същия начин, по който се опорочава и самата „система“. За жалост все се оказва така, че никой, който е заговорил за смяна на „системата“, не е извън нея, не е нещо различно от органична част на системата. Дори и най-екстравагантните лидери, проблясващи сегиз-тогиз навред по света и печелейки своята популярност като извънсистемни и дори като антисистемни играчи, са банални, предсказуеми и отдавна описани в теорията части все на тая една и съща стара система.
Системата трябва да се подобрява, без да се унищожава. Слава богу, все още се случват и добри неща. Какво да се направи? Има много идеи и предложения. На мен например ми харесва това: който спечели най-много гласове на избори, да състави самостоятелно правителство, без коалиционни пазарлъци, партньори и изнудвачи. Така ще има повече власт, за да носи по-голяма отговорност. Неудобството е в това, че без мнозинство в парламента всяко правителство може да се окаже блокирано и пазарлъците ще започнат пак. Следователно трябва да мислим и за това как партията с най-голям резултат да получи и парламентарно мнозинство, но тогава нещата тръгват в такава посока, в каквато аз, като безобиден страничен наблюдател, не се осмелявам да поема.
Така или иначе, може би най-умно е да започнем от въпроса: „Какво всъщност искаме?“. Ако целта на цялата игра на власт, която за благозвучие наричаме „демокрация“, е да подобрим живота си и света, в който живеем, няма друг начин, освен да подобрим себе си като образование, възпитание, човечност и т.н. Да не оправяме партиите и коалициите, а собствените си личности, защото партиите и коалициите се състоят от личности като нас, в случаите когато не се състоят и от самите нас. Свестни хора да избират свестни хора. Това е. Но за тази цел са нужни дълги години качествено образование и богат духовен живот. Поне така мислим ние, хуманитаристите. Освен това мислим, че Картаген трябва да бъде разрушен.
