В старобългарския превод на Светото писание от IX век се появява думата „мѝтар“, за да опише онези публикани, които откупували правото да събират данъци от името на империята. В писанието мѝтарят е най-големият грешник, най-одиозната фигура след сатаната и бесовете. В днешно време държавата от либерално-демократичен вид все повече заприличва на мѝтар.
До това мащабно заключение ме доведе вестта за пореден протест в началото на седмицата – на зарзаватчиите от Женския пазар, които не желаят да ги третират като бензиностанции и да ги карат да се оборудват с нови касови апарати. Голямо приключение се оказаха тези апарати. Стигна се дотам бизнесът да се обедини и да каже: „Съгласни сме с поредния тормоз, но сроковете са невъзможни. Да не би да го правите само с цел да ни глобявате?“ Тогава финансовият министър излезе и даде някаква отсрочка. Оказа се обаче, че в наредбата за касовите апарати има и ужасно много недомислени текстове. Така се стигна до министър-председателя. Той нареди текстовете да се оправят до края на септември, като му се докладва на всеки 10 дни. Чувате ли тропота от копитата на коня Шарколия?
Междувременно централна тема в говоренето на Борисов стана и походът срещу сивата икономика.
Той пожела „целият бизнес да е в бяло“
Пак междувременно, тихомълком и през последните месеци особено активно са се разшетали всевъзможни публични изпълнители, които запорират банкови сметки на малки фирми и разпродават имущество на физически лица за неплатени данъци и осигуровки.
Общото впечатление е, че първа грижа на държавата, приоритет №1, е да си събере парите. Не сигурността на гражданите, не здравеопазването, не образованието, а да си събере парите. И никой нищо не може да ѝ каже, защото тези пари ѝ се полагат по закон, а нима има нещо по-хубаво от това да се спазва законът! Нима има нещо по-справедливо! Но в целия този парад на справедливостта има някои неща, които оставят горчив вкус в устата.
Не може да не направи впечатление, че
докато дребните фирми са подложени на яростно преследване,
огромни компании плащат смехотворни данъци или не плащат никакви под благия поглед на държавата. На някои даже им ги опрощават.
Държавните чиновници не внасят осигуровки, но това не значи, че не са осигурени – за тях се грижи Министерство на финансите. Лично. Грижи се с парите на някое нещастно самоосигуряващо се лице, което същите чиновници ще погнат и ще му разпродадат имуществото. Ама такъв е законът! Вярно, законно е, ама е и малко тъпо...
Държавата се бие в гърдите какъв данъчен рай е нашата страна, колко са ни ниски данъците и каква срамота е и при това положение някой да се назлъндисва да ги плаща. Да, наистина. В тесен смисъл това, което наричаме „данък“, не е голямо. Но ако наречем „данък“ всичко, което държавата ни задължава да плащаме и което едва ли бихме платили, ако не бяхме принудени, е около 60% от онова, което изкараме с труда и предприемчивостта си. Тук освен данъците са всякакви такси, лицензи, осигуровки, задължителни застраховки, задължителни плащания за „услуги“ като топлинно счетоводство и всичко, всичко, всичко останало чак до принудата хората да си получават заплатите по дебитни карти и да плащат такса при всяко теглене или пък да си инсталират устройства със SIM карти в асансьорите. Като туриш чертата, ще излезе, че
обществото по абсолютно законен начин отнема от индивида повече от половината
от всичко, което индивидът успее да изкара. А истината е, че крайната цел е на индивида да бъде отнето всичко, като му се остави там някаква малка част за кренвирши и кисело мляко. Така за индивида единственото спасение остава да стане или държавен чиновник, или служител в международна корпорация, или някакъв друг вид еничарин. Слава богу, много хора все още успяват да се оправят някак и не мърморят, защото системата може да ги скубе, но от глад няма да ги остави да умрат, напротив: кренвиршите стават все по-дебели, а киселото мляко – с все по-дълъг срок на годност. Благосъстоянието на индивидите номинално се подобрява, но това по никакъв начин не променя принципа, че държавата иска да прибере повечето пари за себе си.
За какво са ѝ на държавата пари?
На първо място, за да провежда секторни политики. Да строи, да организира отбрана, да осигурява някаква справедливост и изобщо всичко, което управляващите партии записват в предизборните си програми. Повечето от казаното в тези програми са популистки локуми, но партиите все пак искат и нещо да свършат, поради което се нуждаят от финансиране.
Пари на държавата са необходими и за да доставя публични услуги, най-вече административни. Ако не го прави, ще спре да функционира и възпроизводството на властовите цикли няма да се осъществява.
За изпълнението на горните две държавата се нуждае и от пари за поддръжката и на своето пищно чиновничество, което е станало толкова многочислено, че заедно със семействата си вече се е превърнало в незаобиколим електорален фактор. Правило ли ви е впечатление, че едно от обещанията, с които всеки идва на власт, е, че ще съкрати администрацията, но в края на мандата тя неизбежно се оказва по-многочислена, отколкото в началото. През Средновековието това се е наричало „хранени хора“ – хора, чиято лична съдба е тясно обвързана със съдбата на властта, обвързана дотам, че вече е невъзможно да се осъществява самостоятелно.
За тези неща на държавата са ѝ нужни пари, поне официално. А иначе човек остава с конспиративното усещане, че държавата се грижи да няма богати индивиди извън олигархията, която вече е част от държавата, и извън глобалното чиновничество, за което се твърди, че е истинският господар на държавата.
Държавата се нуждае от все повече и повече пари
и заради един друг проблем: хората, които създават повече, отколкото потребяват, стават все по-малко от хората, които потребяват повече, отколкото създават. Колкото по-малко хора работят, толкова по-трудно е на държавата да се грижи за онези, които не работят. А това са: възрастните хора (благодарение на лекарствата, качеството на храната и отсъствието на войни в момента вече живеят не две, не три, а четири поколения едновременно, при това във все по-увеличаващ се числен състав и сравнително непроменено ниво на образованост); хора с увреждания; болни хора; хора, които са изгубили работата си поради съкращения. За такива не може да не се грижиш. Но покрай тях веднага избуяват предприемачите, професионалните безработни и атлетичните инвалиди – наскоро крупен скандал разкри само малка част от фалшификациите с ТЕЛК.
Материалната обезпеченост е свобода. Материално обезпечените хора се превръщат в средна класа (гръбнака на капиталистическото общество) тогава, когато са достатъчно на брой и когато са достатъчно добре материално обезпечени. От своя страна, свободата е опасна. Свободният човек има време, желание и ресурс да се образова, да се развива и да мисли. Мислещият човек е по-взискателен и по-критичен към властта. Дето се вика, него нито депутат ще го турят, нито шеф на агенция, нито даже и прост бирник, защото трудно се управлява, не се плаши и не търпи юзди. Шегувам се, разбира се – познавам мислещи депутати, а със сигурност има и мислещи бирници.
Всичко това са проблеми на целия цивилизован свят
или поне на нашия цивилизован свят. Върху тях може много да се разсъждава, но разговорът тръгна от конкретната ни държава и как тя се е овълчила напоследък да си търси каквото ѝ се полага, след като сама, с властта, която има, е определила какво ѝ се полага. И това не е само ГЕРБ – всеки ще го върши на тяхно място, не си правете илюзии. Но на ГЕРБ ще дам съвет: много ви личи, че не ви интересува нищо друго освен хазната, а това не е хубаво особено преди избори. Вие не сте като БСП и ДПС, нямате чугунени електорални ядра, вашият електорат е мек и може както да ви подкрепи, така и да не ви подкрепи. Шансът ви е, че в момента нямате силна алтернатива. Но в крайна сметка правете каквото знаете. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
