- Вашият колега в журито на "Синелибри" Кристоф Ламбер каза, че изборът за голямата награда на фестивала е бил твърде лесен. Така ли е за вас?

- Наистина за някои от нас това беше много лесен избор, много очевиден, тъй като ясно се виждаше, че "Изпепеляване" е значително над останалите конкурсни филми. Това е срещата на един велик писател - Харуки Мураками, и една прекрасна книга, с един изключително талантлив кинотворец. Езикът на киното е съвсем различен от езика на литературата, а режисьорът Лий Чанг-донг е успял да преведе на него нещо, което е изключително сложно. 

- Като режисьор сте работили както по оригинални сценарии, тъй и по адаптации на литературни произведения - например "История на любовта" по бестселъра на Никол Краус. Каква е разликата?

- Да кажем, че е много по-лесно, когато работиш по свой сценарий. Защото в този случай имаш пълна творческа свобода и можеш да направиш с историята всичко, което поискаш. Когато се влюбя в някоя книга и желая да я екранизирам, е различно, защото искам да покажа на зрителите нейния дух. Но и се налага да лавирам, да бъда гъвкав - хем искам да не изменя на духа на книгата, на това, в което всъщност съм се влюбил - хем е неизбежно да внеса промени, защото това е моят филм, тя ще оживее по начина, по който аз я виждам, а не по който я вижда писателят. Невинаги е лесно да изразиш това, което усещаш самият ти, чрез историята на някой друг.

- Напуснали сте Румъния много млад, живеете и работите във Франция, ала навсякъде ви назовават "румънския режисьор". За какъв се смятате днес?

- Считам се за шарена смесица - евреин, французин, румънец, а най-вече гражданин на света, като се има предвид, че съм снимал филми в различни страни и за различни култури. 

- Как успяхте да се измъкнете през 1980 година?

- С лъжа. Казах, че отивам на почивка в Израел за две седмици, за да посетя моя дядо, бащата на баща ми, който живееше там. Но знаех, че никога няма да се върна. В Израел останах само три седмици. Оттам заминах за Франция, където вече тайно бях кандидатствал и бях приет в киноакадемията в Париж - тогава ИДЕК, а сега "Ла Фемис". По-късно, на различни етапи, дойде и семейството ми.

- Предполагам, че като чужденец в началото не ви е било лесно?

- Наистина в началото, през 80-те, не беше никак лесно. В продължение на 8 години бях асистент на един велик режисьор - Марко Ферери, и чак след това започнах да снимам собствени филми. Нямаше как да бъде лесно, защото в очите на французите аз бях чужденец, румънец. Своите те пускаха да вървят напред и ги подкрепяха, а аз кретах отзад. 

- Но да работиш с Марко Ферери - това само по себе си е шанс и голяма школа?

- Той е моят най-важен учител. Научил ме е на всичко. Въпреки че киното, което Ферери снима, и киното, което правя аз, са две много различни неща, той е един от великите кинотворци на нашето време и страшно много съм взел от него.

- Колко години минаха, преди отново да стъпите в Румъния? 

- Върнах се за пръв път през пролетта на 1990 г., няколко месеца след революцията. Дотогава бях емигрант, беглец. 

- Филмът ви "Влакът на живота", който разказва за депортирането на евреите към концлагерите, е вдъхновен от вашата семейна история.

- Сценарият, който написах за него, макар и фантазия, е базиран на истинска история. С композицията, наричана "влакът на смъртта", са прекарвали евреите от Румъния към Украйна. Неколцина членове на моето семейство са загинали при Холокоста. Но баща ми е оцелял. Сменил е името си (Мордехай Бухман) с румънско, Йон Михайлеану. И все още е жив. 

- Познавате ли творците от румънската "нова вълна" в киното?

- Познавам ги отлично, дори по-голямата част от тях са мои добри приятели. Например Кристиан Мунджиу (режисьор на "Четири месеца, три седмици и два дни", спечелил "Златна палма" и Европейската филмова награда - б.а.) ми е много близък. Той беше и мой асистент, докато снимах "Влакът на живота" в края на 90-те години. Кристиан Порумбою (и той лауреат на "Златна камера" от Кан - б.а.) пък беше на 18 години, когато снимахме. Той се въртеше около нас на снимачната площадка, за да наблюдава кое как се случва в производството на един филм.

Така че има два отговора на вашия въпрос. От гледна точка на самите творци, те категорично не желаят творчеството им да бъде обобщавано, квалифицирано и анализирано като някаква "нова вълна". Но от моята външна гледна точка, гледайки от Париж, аз виждам щастливо съвпадение на множество елементи. От една страна, диктатурата в Румъния пречеше на киното да се развива. Докато театърът и литературата процъфтяваха през онези години, киното изоставаше. Имахме един-единствен велик режисьор, който беше моделът, еталонът - Лучиан Пинтилие. След революцията от 1989 г. се появиха много талантливи и нахъсани млади хора, които започнаха да правят социално и критично кино, експлоатирайки в същото време специфичното ни "черно" чувство за хумор, румънската трагикомедия. А мнозина добри актьори, които дотогава се бяха изявявали в театъра, на свой ред започнаха да се снимат във филмите им. 

Впрочем ето ви още едно съвпадение - по сценарий на баща ми е създаден първият филм на Пинтилие - "Неделя в 6 часа". В него аз и брат ми, все още деца, правим своя филмов дебют като статисти!

- Познавате ли някои съвременни български филми?

- Пред две години гледах български филм, за който много обичам да говоря. Той беше част от състезателната програма на фестивала Les Arcs, а аз бях председател на журито - и му дадохме голямата награда. Беше дело на двойка режисьори - мъж и жена.

- Кристина Грозева и Петър Вълчанов, а филмът, за който говорите, трябва да е "Слава"?

- Да, да. Те са фантастични и този филм беше моят фаворит във фестивала. 

- Като стана дума за успешните румънски режисьори, някои от тях са гостували тук, в София, и са споделяли лека завист, че някои от българските филми имат добър боксофис и стават популярни сред публиката. Докато техните, макар награждавани със "Златна палма", "Златна мечка" и т.н., не се радват на комерсиален успех. 

- За съжаление това е факт. Публиката в Румъния предпочита американски филми. Румънските много-много не се гледат, с изключение на този на Кристиан Мунджиу, който нае един автобус и с него обиколи цялата страна. Така че 80 000 души успяха да видят неговия "Четири месеца, три седмици и два дни". Но той, както казах, е изключение. Извън този пример елементарните, идиотски комедии са онези, които имат зрителски успех. Но това е така навсякъде.