Спете спокойно, деца! Както виждате, никой не е тръгнал да руши Европейския съюз. Влиятелните политици и силните групи се стремят да го контролират, а не да го унищожават, защото той все пак си остава кокошката със златните яйца. Голям Лафонтен – показва как съдбата на човека зависи само от това дали у него ще надделее алчността или глупостта му. Ако човекът е по-алчен, отколкото тъп – кокошката ще живее. Ако се окаже по-тъп, отколкото алчен – кокошката загива и спира да носи златни яйца.
Още миналата седмица чакахме да видим какво ще се случи при срещата на ЕНП в сряда, 20 март, ще изключат ли "Фидес" заради чепатия ѝ лидер Виктор Орбан, заради плакатите с Юнкер и Сорос и заради „полезните идиоти“. Изключването пожелаха 12 партии.
Седмица преди остракирането председателят на парламентарната група на ЕНП Манфред Вебер посети Будапеща за преговори. Какво се е случило на тях, какво е било договорено, ние няма как да знаем. Това, което излезе в медиите, бяха де факто някакви обли общи приказки. Но изглежда компромисна договорка е била постигната, защото дойде денят Хикс, Орбан не беше изключен, но членството на партията му беше „замразено“ със 190 гласа „за“ и само 3 „против“ – тоест решението е било договорено преди гласуването.
„Замразяване“ означава, че "Фидес" остава в ЕНП, обаче не присъства на партийни събрания, не гласува и не предлага кандидати за партийни постове. Ако това прозвучи някому ужасно, нека се успокои с мисълта, че то ще трае само два месеца, до май, когато ще се проведат изборите за нов европейски парламент. През тези два месеца едва ли ще кипи кой знае какъв вътрешнопартиен живот в ЕНП.
На практика въпросът за изключването на Орбан се отлага
Лицеприятност на отлагането се придава чрез образуването на тричленка – комисия в състав Ромпой, Пьотеринг и Шусел, – която ще разгледа „задълбочено“ проблема и ще докладва изводите си на партията след изборите. Към днешна дата остава само да се спасят честта и гордостта. ЕНП показа, че може от принципни позиции да отстрани свой член, а пък Орбан остави впечатление, че ще напусне партията, когато и ако пожелае самият той. Преди гласуването "Фидес" обяви, че ако бъде замразено членството ѝ, то тя сама ще напусне, но на пресконференцията след гласуването Орбан обяви, че ще остане до изборите за Европейски парламент (респективно до произнасянето на тричленката) и ще подкрепи Вебер за председател на Европейската комисия – види се, това също се е обсъждало от тях двамата в Будапеща.
И така, технологията е спазена: ЕНП не се лишава от 12 евродепутати (или колкото са там), които ѝ носи "Фидес", а пък "Фидес" не се притеснява как ще реагират унгарските избиратели през май, ако партията се окаже изключена от ЕНП.
Е? Кой иска да руши Европейския съюз? Ако през годините ЕНП е демонстрирала някаква устойчива обсесия, то това е да има най-голямата група в Европарламента. На всяка цена, привличайки всекиго, който я пожелае. От тази гледна точка всеки порив ЕНП да изключва членове и да се лишава от депутати изглежда подозрителен, козметична процедура за показване на идейна последователност. От своя страна "Фидес" се чувства достатъчно силна партия, за да има амбицията да лидира европейската десница, вместо да отпада от нея. Това е технологията на властта.
Обаче всяка технология, колкото и да е рафинирана, колкото и да е цинична, почива върху някакъв идеен фундамент. И именно тук в последно време се проявяват най-объркващите тенденции – субекти, от които очакваш да постъпят по един определен начин, постъпват по друг, различен и неочакван. И ето го най-големия въпрос:
На обективен или субективен принцип да подкрепяме?
Как да избираме кого да следваме? Заради това кой е той, откъде идва, заслужава ли доверие? Или заради идеите, независимо кой ги изразява в дадения момент? Помага ли прошката? Човек заради благоденствие ли живее или заради истина? Страданието допустимо ли е, или е нещо неприсъщо за човешката природа и трябва да се предотвратява при всички случаи и на всяка цена?
Въпросите станаха повече, но принципът е ясен. България не прави изключение и у нас ситуацията също е твърде интересна и поучителна. Както вчера писах по друг повод, объркването идва не от това, че един политически разлом (ляво/дясно) е изместен от друг (либерално/консервативно), а от това че вторият се наслагва, добавя се към първия, без да го премахва, и действащите разломи вече се два; противопоставянето не ни разкъсва на две страни, а на четири. И сега не се делим на леви и десни или на либерали и консерватори – на когото както му се хареса, – а на леви либерали, десни либерали, леви консерватори и десни консерватори.
Вижте: българските социалисти (бивши комунисти – наследство, от което не само не се отказват, но се и гордеят с него до степен, в която редовно се събират на Бузлуджа и си говорят на „другарю“), те са против миграцията, при все че би трябвало да са интернационалисти и да подкрепят страните и народите от третия свят, те са и против Истанбулската конвенция, въпреки че от тях се очаква да бъдат защитници на жената труженичка срещу „патриархалните останки от миналото“. Българската десница, онази най-тъмносинята и най-дясната от десните, застава рамо до рамо със зелените активисти и се опълчва срещу банкери и инвеститори, застъпва се за политкоректността и мултикултурализма, милее за малцинствените групови права.
Всичко ще придобие по-подреден вид, ако разположим българските политически сили в новата координатна система на двата кръстосани политически разлома. Според нея БСП е лява консервативна партия; ГЕРБ – дясна консервативна; ДПС (колкото и куриозно да звучи) – дясна либерална, а пък „Демократична България“ (и това не е никак куриозно) – лява либерална. Патриотите ли? Те са центристко-консервативни, въпреки инерцията да бъдат наричани „крайнодесни“. И изобщо не разбирам защо по цял свят наричат национализма „крайнодесен“, при положение че той е на практика социално движение. Може би защото често се поставя знак за равенство между „дясно“ и „нормално“.
В България има и идейни течения, които още не са елемент от властовото уравнение
Това са всякакви ултралеви, чегеваристи, комунисти и пр. Те са нещо като свръхконсервативни политически зилоти, които не отстъпват и на йота от марксизма-ленинизма, теорията за класовата борба и световната революция. Тук са и либертарианците – последните мохикани на истинския капитализъм, онзи със свободната конкуренция и гордото достойнство на предприемача. Тук са и… – хм, как да ги наречем: „аристократичните консерватори“, които връщат консерватизма си във времената преди буржоазните революции, съмняват се в достойнствата на демокрацията, не харесват републиката и са монархисти като родоначалника си Едмънд Бърк, самият той номинален либерал в тогавашния британски парламент. Тук са и всички популисти еднодневки, яхнали някоя модерна идея в последния ден на нейната слава, но те бързо залязват в народната памет.
Ако внезапно осъзнаете, че във вашата глава е бъркоч от всички тези идейни течения, не унивайте – точно това е нормалното състояние на нещата. Нещата могат да бъдат ясни, подредени и категорични единствено в богословието. Останалата човешка мъдрост е бъркоч и така трябва да бъде, защото когато истините са относителни, когато зависят от конюнктурата, тогава всяка гледна точка е легитимна.
Но май се отплеснахме, бяхме започнали да говорим за изключването на Орбан. Ако се абстрахираме от политическите игри и надцаквания между него и ЕНП, какво да изберем: личността, партията, страната или идеята? Орбан заявява кратко и ясно:
Унгария е за силен Европейски съюз, спиране на миграцията и
защита на европейската християнска култура
Някой ще каже: „Орбан лъже, това е популизъм!“. Чудесно. Точно защото може да лъже, нека изберем идеята, а не личността. Аз също съм за силен Европейски съюз, спиране на миграцията и защита на европейската християнска култура. Пък ми е все едно кой го е казал. Човекът отива при истината, а не истината при човека. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
