"Не съм сноб, изкуствовед съм. Това съм учила и това работя повече от 30 години. Със сигурност знам за изкуството повече от вас. Не искате ли да научите нещо от мен?" Цитирам приблизително част от коментарите си в бурните дискусии около илюстрациите на Любен Зидаров за юбилейното издание на "Хари Потър". Покрай тези дискусии беше неизбежно да се замисля за изкуството, за публиката му и ролята на изкуствоведа през годините. И как всички те се промениха във времето.
Бих казала, че става дума за три епохи - и то без да преувеличавам много. Първо беше соцът, когато изкуството
програмно беше "идеологическо оръжие"
на комунистическата партия. То беше изцяло съсредоточено и зависимо от системата на Съюза на българските художници. Художникът беше признат за такъв само като член на СБХ, участваше с произведенията си в изложбите, организирани и журирани от СБХ, правеше самостоятелните си изложби в галерии и зали на СБХ, работите му се оценяваха от държавна комисия в СБХ и се откупуваха по списъци, изготвени в СБХ. За което публиката не знаеше, разбира се, дори и не й минаваше през ум да се интересува от тези неща. Като млад изкуствовед я срещах "на живо" в общите художествени изложби в страната, където пътувах, командирована от СБХ. Развеждах из тях трудови колективи, доведени от културномасовика на съответното предприятие. (Да поясня, че освен партиен секретар, всяко предприятие, учреждение, институт в страната имаше и завеждащ културно-масовата работа, който се грижеше за правилната културна просвета на населението.) И доколкото тези посещения бяха в работно време, хората бързаха да се измъкнат незабелязано от мероприятието, за да отидат да си напазаруват например. А когато задаваха въпроси, те бяха много далеч от изкуството всъщност. Например в ОХИ Ястребино в Търговище една жена възмутено попита: "Нали изложбата е посветена на убитите ястребински деца - защо тук има някакви пейзажи, натюрморти и въобще странични неща?". Представих си изложба, в която всичките над
500 произведения показват само разстрели на деца...
По това време пишех за специализираните издания и за културните рубрики на вестници в цялата страна. И те ги имаха по задължение впрочем, не знам дали някой въобще се интересуваше от култура тогава. Читатели им бяха преди всичко колегите ми и художниците, за които ставаше дума в тях. Критикът има важна роля за развитието на самото изкуство - дори ако то съществува в ограничените рамки на затворената соцсистема.
Втората епоха започна още в края на първата. С късмета да попадна на някои от първите хепънинги в страната в средата на 1980-те и да знам за какво става дума. Бях чела за тези изкуства в издания на английски, когато всичко, идващо от Запад, се смяташе за "вредни западни влияния". Но все пак дори и у нас "перестройката" от СССР оказваше своето въздействие, соцът беше разклатен и въпреки директивата на Тодор Живков от 1987-а - "ние ще се снишим, докато мине бурята", процесът неизбежно засегна и България. Новото изкуство, което си пробиваше път тогава и което нарекохме компромисно "неконвенционални форми", беше не просто и само изкуство. За публиката си
то беше и форма на съпротива,
и израз на мечтаната от разбуненото общество свобода. Това разбрах от срещите си с нея в изложбата "Земя и небе", която организирахме с художника Георги Тодоров на покрива-тераса на сградата на СБХ - ул. "Шипка" 6, през октомври 1989 г. Именно публиката - чрез вестниците и телевизията - обяви тези нови форми в изкуството ни за "авангард". И интересът към тях беше наистина огромен поради това. А в същото време ние - художниците, изкуствоведите, кураторите - знаехме, струва ми се, че българското изкуство усвоява традиция, от която е било изолирано в продължение на десетилетия.
И тогава, и през 1990-те, пишех с ясното разбиране, че критиката вече не е нещо като обслужваща сфера към СБХ, не е страничен съдник на изкуството, а е съвсем пряко въвлечена като участник в самия художествен процес. Което носи и своите отговорности, разбира се. Когато неопределените "неконвенционални форми" прераснаха в съвременно изкуство с ясно диференцирани насоки и видове. Когато излезе на международната артсцена. Когато стана част от нея - вече в новия век. И когато българската артсцена стана международна...
И българската публика на съвременното изкуство е международна, да го кажа така. Тя също като художниците е интелигентна, просветена, подготвена за предизвикателствата на съвременното изкуство - и дори да не го разбира съвсем, е склонна да се впусне в това приключение.
Третата епоха за мен стана Фейсбук. Направих си профил преди десетина години и доскоро бях обичаен потребител. Разбира се, текущо споделях статии и за изкуство - просто защото така имат шанса да бъдат прочетени от повече хора. По същата причина споделям записите на предаването "Музей в ефира" по програма "Христо Ботев" на БНР. По повод споделени публикации за изкуство имаше няколко дискусии, включително и бурни, в някои от които участвах и аз. Но те пак бяха предимно между колеги - художници, изкуствоведи, куратори, критици, галеристи... И си мислех, че социалната мрежа е чудесна среда за обсъждане на изкуство. Продължавам да мисля така.
Обаче една дискусия, прераснала в истерична кампания преди година, ме срещна с друг вид публика. Четях смаяно статуси и коментари, и се питах възможно ли е толкова много хора
изведнъж да се почувстват компетентни
в изкуството на пърформанса и да съдят за него само по няколко снимки, които са видели във Фейсбук. Те се смятаха в правото си грозно да оплюват и работата на една художничка, и институцията, в която е представена изложбата й, и специалистите, които се опитваха да обяснят за какво става дума. Разбираемо беше, че специалистите се отдръпнаха отвратени. То и аз бях потресена, но реших, че не мога да оставя нещата така. Че сред тези участници в дискусията със сигурност има хора, които се интересуват или ще се заинтересуват от съвременното изкуство - само трябва да го опознаят поне малко. И започнах своите т.нар. "Фейсбук лекции" - в кратки статуси разказвах за историята на съвременното българско изкуство и показвах снимки на произведения. В крайна сметка тези "лекции" бяха полезни и за мен - заради коментарите и на колеги, и на художници, но и не само.
Следващата истерична Фейсбук кампания - по повод фалшификати в частна колекция - беше вече срещу изкуствоведите. Показваше пълното неразбиране на тази "широка" публика за образованието, подготовката и специализирането в тази професия. Пренебрегвах обидите и неуморно обяснявах профилирането в нея: историци на изкуството, критици, теоретици на изкуството и в по-ново време - куратори. Много се надявам, че след пика на истерията много хора все пак са научили нещо от нея. Както научих и самата аз.
И когато във Фейсбук тръгна кампанията срещу Любен Зидаров, бях вече подготвена. Един художник ми написа в коментар - не се занимавай, няма смисъл. О, не, отговорих, ще се впусна в дискусиите. Защото съм изкуствовед и това ми е работата.
