Художествената ли­тература и изкуството въобще влагат в алкохола значещи послания. Иначе казано, литературата не поставя идеята за фи­зиологичната вреда от пиенето или от алкохола, защото това е водещият смисъл в опаковките, амбалажа, бандеролите, а и в лекарствените препарати, които могат да се справят както с махмурлука, така и с други остатъчни влияния.
В един поетически текст, роман, драма,  разказ или фейлетон  алкохолът  е важен елемент от културата, която ли­тературните хора живеят пред читателя. Достатъчно е да спомена имена на авто­ри като Франсоа Вийон, Чарлз Буковски, Михаил   Булгаков,  Пол   Верлен,  Реймънд Чандлър,  Маргьорит  Дюрас,  Елизабет Бишъп, Скот Фитцджералд, Джон Стайнбек, Херкус Кунчус, Едгар Алън По,  Марк  Твен, Сърджан Валяревич,  Ярослав Хашек, Ерих Мария Ремарк, Труман Капоти,  Ърнест Хемингуей. Всеки може да допише този ред със свои пристрастия.                        \
Често в някои техни текстове сю­жетът опира, стига, пречупва се в чаша, бутилка или халба алкохол. Все едно какъв - твърд или мек, чист или коктейлен. Или пък в текста се провижда силуетът на пияния, на омагьосания от алкохола лите­ратурен герой, който се "връща на зигзаг"  вкъщи. Ще направя една уговорка: повечето от авторите, които посочих, са свързани и съдбовно (битово-битийно) с алкохола. И това като че улеснява този "герой" да си на­мира място из текстовете им. Получава се нещо като симбиоза автор - герой, която позволява по-голямо доверие от страна на читателя.
Българската литература - като всяка държаща на своя образ литература - не се отклонява от отбелязаното прави­ло и го спазва по пътя на темата. Ето някои знаци из този път: "Българи от старо време", "Маминото детенце", "В ме­ханата", "Политическа зима", Чичовци", "Немили-недраги", "Под игото", "Арменци", "Задушница", "Изкушение", "Летен ден", "Летен дъжд", "Дрямката на Калмука", "Сре­ща", "През чумавото", Чеда на Балкана", "Тютюн", "Януари", "Алкохол".
Тук може да се сложат многоточия между всеки две заглавия и списъкът да се допълва постоянно. Трудно е да се отбележи грамадното число български литературни творби, които имат  отношение към алкохола,  ползват го като мотив и/или метагерой.
Алкохолът може да дава крила, може и да бъде разтуха. Но и път към провала. Често той като че става инструмент, с чиято помощ литературният герой открива един­ствено възможен изход от някаква криза. Но в доста литературни текстове 

пиенето е битиен знак, действие, оправдаващо без­действието. 

Понякога алкохолът е знак за адекватност - той сговаря пиещите, като отваря големите теми за политика, избо­ри, жени в кръчмата. Но алкохолът може да е и мотив за оцеляване ("Задушница", Ел. Пелин) или тласък към опропастяване на патриархалния ред, което води до смъртта на героя ("Една торба барут", Й. Йовков). Така битовият стереотип (кръчма, пиене) се превръща в социален проблем. 
В точно такъв ред алкохолът води до неподозирани нива на художествения синтез. И мотиви­ра конфликта, както и финалните акорди на сюжета или на художествения образ.    
Алкохолът е постоянен образ и в ху­мористичните стихове, в пародиите, анекдотите и карикатурите, които след 1904 г. известни издания като "Българан", "Барабан" и "Шантеклер" поместват по страниците си. Може дори с голяма сигурност да се твърди, че там има две устойчиви теми: политика и алкохол. Така че върху дилемата "вино или ракия" рабо­тят и пародистите от хумористичните вестници и списания.
В класическите и сериозни текс­тове рядко откриваме алкохол, различен от виното и ракията - поне в разказите на Елин Пелин и Йордан Йовков е така. Може би изключение прави "Летен дъжд" на Йовков - там черният Кольо иска от кръчмаря Филип ром (от 3 до 5 чаши). След случката в дъжда Кольо приютява от­чаяната Параскевица. Когато пак идва в кръчмата, си поръчва коняк ("По-тънка ичкия. Да не ми се замъглява много главата. Че и мене сега ме чака жива душа вкъщи"). Този литера­турен персонаж е първият и единственият, който подрежда в категоризираща линия видовете алкохол в българското литера­турно пространство. Според думите на черния Кольо излиза, че виното и ракията са по-първични инструменти 

на културата на кръчмата. 

Обратно, конякът е по-циви­лизованото, по-вкултуреното питие. То не замъглява ума, т.е. не променя човека, не го прави лош или агресивен.
В стихотворните хумористични твор­би обаче се събират накуп освен вино и "бистра ракия", още и "люта мастика", и "водка скоросмъртна", и "пенястата бира", и конякът. Елин Пелин и Йордан Йовков разказват сюжетите на един традиционен селски свят - така поне изглежда. Каквито и да са идеите и персонажите в разкази­те на тези автори, селото е кофражът, формата, която ще ги осмисли. Селски са нравите, домът, семейството, трудът, кръчмите, пиянството, надеждите, ритуа­лите, както и пространството, което обхваща всички тях. В голяма степен и подбужданите емоции са подобаващи.
Издания като "Българан" или "Барабан" още в средата на първото десетилетие на XX век конструират разностранния образ на градската култура, нейните топоси (дво­рец, парламент, съд, пазар, витрини) и герои (княз, депутати, даскали, търговци, военни, слугини, интелигенция). И преди да се заго­вори за града като тема на литературата ни, хумористичните издания вече коменти­рат манталитета на градския човек - той се формира и санкционира от други ценнос­ти като: 

банки, пари, престиж, магазини,услуги, външен вид. 

Изконни неща като нива, работен добитък, дом, семейство са останали извън културата на града. Новият свят и другият манталитет на градския човек бързо прокарват граници със селото. Градският човек в своето мнозинство е бивш селски човек. Но живеенето в града предлага преимущества - анонимност, телесна чистота, социални преференции (здравеопазване, застраховки, осигуров­ки...). И тези преимущества настойчиво се рекламират по страниците на медии като хумористичните издания.
В града става възможно да се очертаят съсловни пространства - едно от тях заема интелигенцията. Някак безкоментарен е инерционният рефлекс на интелигента да бъде сам и в същото време да е в група (про­фесионална, по интереси, предпочитания). Този рефлекс се превръща в диалог - място­то му е в предпочитаното кафене, бирхале, бирария, механа, ресторан. Там се стига до един извод, който хумористичната поезия превръща в принцип: че животът е "емблема на теглото", а "за да обикнем този свет, ний трябва да обичаме виното" (Бохем 1904: 5).
И тук се появяват хумористичният вестник и списание. Тяхната тема е об­ратният образ на града. В рамките на този образ е и кръчмата - става някак по подразбиране, че хумористични издания като "Българан" (от 1906) и "Барабан" (от 1911) започват да пускат на последната си страница реклами на известни софий­ски кръчми ("Братски труд", Червен рак", "Дълбок зимник" и пр.)...
Този образ на града и градския човек съдържа няколко качества: постоянна жадност, ненаситност, постоянно безпаричие, вечно разколебана позиция по отношение на жените и неустойчиви трудови навици.