Северна Македония и Албания не получиха дългоочакваното решение да започнат преговори за членство в ЕС заради политическия климат в Съюза. Отрицателното решение се очакваше от седмици, което отприщи напълно униформени реакции от страна на академичната общност, специализирала по балканските теми, и на най-големите международни медии. И макар че тезата им е напълно разбираема, в нея има няколко много притеснителни подтези, които по-скоро дискредитират процеса на разширяване, отколкото му помагат.
Те си написаха домашното
Не беше много отдавна, когато ЕС осъзна (след сблъсъка си с диктатора Вучич) и призна, че патерналистичното отношение към страните кандидатки е лош подход. В крайна сметка преговорите за присъединяване се предполага, че се водят между възрастни хора, които знаят защо участват в тях. До това прозрение достигна и германската канцлерка Ангела Меркел, когато преди няколко години започна Берлинският процес като инициатива за политическо подпомагане на западнобалканската евроинтеграция. Когато говорим за домашна работа обаче, това подсказва завръщане на патернализма и неговото легитимиране – западнобалканските страни са ученици, на които учителите от Брюксел дават домашно и поставят оценки. Този подход дори за най-обикновена образователна система е безкрайно остарял, да не говорим за нещо толкова фундаментално като един от стълбовете на европейската външна политика. ЕС е клуб на държави със сходни възгледи и убеждения. Членството в него става след изпълняването на конкретни критерии, които са разписани черно на бяло и се знаят достатъчно добре от всички. Единствено и само изпълнението на тези критерии води до членство. И тъй като Съюзът вече много сериозно си пати от вълната на разширяване към Централна и Източна Европа след прилагане на същия ученико-учителски подход, номиналното изпълнение на критериите вече не е достатъчно. Нужни са дългосрочни гаранции, че в Съюза няма да се събудят един ден още орбановци.
Вярно е, че постигнатото от Северна Македония, особено на фона на реномето на Балканите като буре с барут, е наистина историческо. Преспанското споразумение е рядка проява (и то в глобален план) на държавничество и отстояване на дългосрочен национален интерес. В този смисъл усилията на правителството в Скопие заслужават аплодисменти. Да се говори за награда обаче е вредно както за Северна Македония, така и за самия ЕС. В крайна сметка, когато шестте основателки на Европейската общност се съгласяват да правят нещо заедно през 50-те години на миналия век, те го правят именно с цел помирение и бетониране на помирението с цел избягване на повторение на военните конфликти. Това означава, че сключването на мирно споразумение е нещо, което се подразбира от само себе си за участие в общността, която през десетилетията прерасна в съюз. Да се говори за направени саможертви, за плащане на политическа цена от медии и политици както в страните кандидатки, така и из европейските столици, показва, че първопричините за създаването на Съюза са забравени или най-малкото са омаловажавани. ЕС не е олтар, пред който вярващите правят жертвоприношение с цел да получат прошка. ЕС като замисъл е идеал, от което следва, че който вярва в този идеал, ще полага необходимите усилия да бъде част от него, без да се оплаква колко много му е струвало това. На всички страни членки липсата на ЕС им е струвала много и всички са платили ужасно висока цена за световните войни. Самото решение за създаването на Съюза обаче е резултат не от саможертва, а от твърдото убеждение, че това е правилният път. Затова наистина Северна Македония заслужава аплодисменти за постигнатите споразумения с България и Гърция, но това не е предварително условие, независимо как е пакетирано и продавано от отделни политически лидери в ЕС или европейските институции. И това е много важно да се разбере. ЕС е основан на правото и върховенството на закона. Това трябва да е водещото за всички.
Реакциите на решението на Съвета на министрите да се отложи взимането на решение за започване на преговори със Северна Македония и Албания за октомври поставят въпроса кога европейският идеал се превърна в търговия, в саможертва, в плащането на политическа цена? Кога спря да бъде онзи европейски идеал за мир и благоденствие на европейските граждани?
Ще изгубим Балканите в геополитическата игра
Това е друго твърдение, което се тиражира масово от балканските експерти и влиятелните медии. Трябва да призная, че сравнително доскоро го споделях. Днес обаче ми се струва, че то също е остаряло и не съвсем реалистично, защото, откакто Съюзът изпадна в цивилизационен сблъсък – между либералните и антилибералните сили – повече от всякога са различими границите между добрите и лошите. Отлагането на започването на преговори за членство не означава отказ, нито означава, че страните, желаещи членство, не могат да изповядват европейските идеали. Лидерите на страните кандидатки многократно са заявявали, че правят необходимите за членство реформи не заради Брюксел, а заради добруването на народите си. Ако наистина вярват в това, тогава отлагането на едно или друго административно решение не би трябвало да ги отклонява от този път. Да не забравяме също така, че започването на преговори със Сърбия съвсем не доведе до спиране на геополитическото нахлуване на Русия на Балканите. То дори стана със съдействието на Белград. Северна Македония и Албания вече са членки на НАТО. Въпрос на време е да станат част и от ЕС. Това обаче ще бъде възможно единствено, ако дълбоко вярват в европейския идеал, а не гледат на ЕС като на божество, на бащица, пред когото се кланяш, защото очакваш да ти даде пари и да те закриля в беда. И като стана дума за пари, това е още едно много вредно послание, което често се отправя от лидерите на кандидатките – влизането в ЕС означава получаване на пари. Както много добре показват преговорите по следващия многогодишен бюджет на ЕС, членството в ЕС означава солидарност. Парите не се движат еднопосочно. И всъщност именно парите са проблем за някои от правителствата, които демонстрираха скептицизъм към започването на преговори със Скопие и Тирана.
Сравняване на ябълки и портокали
Целият дискурс на академичната и журналистическа общност към Балканите, както и отношението на не един или двама политически лидери задълбочава двойния стандарт, който се прилага в разширяването от много време насам. Ако вземем за пример отново Северна Македония и Албания, постоянно се говори, че двете са в пакет, което омаловажава значително постиженията на правителството в Скопие. Преспанското споразумение е съпоставимо (пропорционално) с решението на Франция и Германия да сключат договора за въглищата и стоманата – исторически акт на помирение и решение за споделяне на ресурси. Постигнатото от Албания на този фон е несравнимо и крайно недостатъчно за започване на преговори. Освен това, ако Македония бъде наградена за усилията си със започване на преговори, логиката повелява, че те трябва да бъдат незабавно спрени със Сърбия, която се отдалечава от европейския идеал със същата скорост, с която го направи Турция.
Вярно е, че както и във всичко останало в ЕС в разширяването има много политика и също толкова геополитика. Както ви писах и преди, ЕС в момента има сериозни вътрешни проблеми, които трябва да реши, преди да мисли за увеличаване на членския си състав. Кандидатките са твърде далече още дори и от най-зле представящите се членки като България например. Започването на преговори носи единствено политически дивидент за управляващите, което в някои случаи (като например Сърбия и Черна гора) е легитимиращо за тяхната политика на корупция, авторитаризъм, осуетяване на демократизирането и европейската интеграция. Крайно време е членството в ЕС да се върне към първоизточника си – желанието да бъдем заедно, защото споделяме общи възгледи и гледаме в една посока. ЕС не е завоевателна игра, при която на всяко ниво получаваш наградка. ЕС е политически и икономически проект, чието оцеляване зависи от придържането на всички негови членки към европейския идеал. Колкото повече и разнородни са членките, толкова по-трудно е оцеляването му. Затова е важно страните кандидатки да работят за идеала, а не за награда. Отлагането на започването на преговори трябва да е мотивиращо за онези политици, които вярват в идеала, а не демотивиращо. ЕС е процес, който преминава през бавни и бързи периоди на интеграция. Досега не е правил крачка назад. Разширяването е част от този процес. Затова не бива да се вижда нищо катастрофално и епохално в отлагането на едно или друго решение. Ако Скопие и Тирана наистина искат да участват, сигурна съм, че знаят много добре какво трябва да направят. Отлагането на преговорите не трябва да бъде извинение за неправене на реформи. Точно обратното.
