Всеки бежанец си има покъртителна история. Но още по-драматични понякога са събитията в обетованата земя на спасението – случили се просто след капризен жребий на съдбата. Такива истории звучат така:
4-годишно момиченце е хванато от майка си за ръчичка, бягат от гражданската война в Ирак. След ужасии по пътя най-после стигат до мирна държава. Следва не по-малък ужас: детенцето се оказва с тежък сърдечен проблем. Вроденото заболяване е трябвало да бъде лекувано в ранен стадий. Прогнозите не са оптимистични. Един ден детето е намерено почти агонизиращо...
Или:
Млади сириец и сирийка се наслаждават на спокойствието в парка. Край тях тичат невръстните им синове. В един момент група мъже започват безразборна стрелба. Няма бъдеще за децата в тази държава. След хиляди километри край руини и разхвърляни човешки крайници (буквално!), а и след мизерията на междинен лагер, семейството стига в земята на спасението. Но на самия финал бащата се разболява тежко, влиза в болница. Повече от месец жената и децата живеят сами в напълно непозната държава. Здравето на бащата е в риск. Страданието продължава....
И двете истории са на бежанци в България. За щастие, краят им е друг. Дъщеричката е намерена от социален работник, той звъни на Бърза помощ. След активни лекарски грижи детенцето живее днес втори живот. В другата история отново социални работници помагат на бащата и семейството. Сега живеят щастливо в сигурност.
Тези истории са интересни не само защото показват неимоверни изпитания при срещата с така жадувания мир. Но и защото в тях има анонимни герои, без които изстрадалите хора нямаше да достигнат щастието. Те са служители на малкото неправителствени организации у нас, работещи с бежанци. Интересното е, че те не просто помагат в изключително трудната адаптация на бягащите от войните. А и че усилията им, макар да са вън от обществения фокус, са дейност, от която България тепърва ще има нужда.
Заравяне на главата в пясъка не бива да има. Макар да не е топ дестинация, в България занапред ще пристигат все повече бежанци. И това не е въпрос на желание или не. Просто е ясно, че за десетилетия напред Близкият изток ще остане размирен. Глобализацията и технологиите (на комуникация и придвижване), ще правят още по-възможна миграцията.
А липсата на мир ще бъде съчетан с още един голям проблем.
За него у нас все още не се говори много. Но е факт - климатичните изменения. Те тепърва ще прокуждат хора от родните им места. "Грийнпийс" прогнозира наскоро 200 милиона климатичните бежанци до 2040 г. И ООН многократно предупреди за рисковете от глобалното затопляне. Не толкова далечният от нас субсахарски регион ще е една от засегнатите точки. Отделно от това трябва да се знае, че климатът няма да влияе единствено пряко чрез суши или покачване на морското равнище. Измененията му ще направят много от ресурсите дефицитни, от там - още по-безмилостни конфликтите за тях. Климат и войни се затварят в кръг.
При тази нерадостна картина адаптацията на бежанци се превръща във важна услуга на бъдещето. От днес трябва да се мисли за успешните модели на интеграция. Социалните работници от историите в началото на текста, а и техните неправителствени организации, дават добрия пример.
„Съветът на жените бежанки в България“ (СЖББ) е сдружение, работещо на терен от 2002 г. Историите за болното дете от Ирак и сирийското семейство са част от практиката именно на СЖББ. Само през миналата година организацията е помогнала на 1186 бежанци и лица, търсещи убежище. Сред тях - 488 деца и тийнейджъри. 170 са случаите на работа с уязвими семейства. Жилища, работа, обучение на български... – сдружението помага всестранно.
Една от тазгодишните кампании е „Отново на училище“. „Много често процесът на интеграция минава през децата.
След като бъдат записани в български училища и детски градини,
те общуват с българчета и по-лесно научават езика. Така те се превръщат в своеобразен проводник на информация към цялото семейство и задвижват процеса“, обясняват от СЖББ.
Организацията не само помага в реално време, но и непрекъснато прави оценка нужна ли е последваща помощ. Понякога хората се връщат сами. Наскоро така е станало с отдавна интегрирано семейство, което в пандемията е потърсило съдействие. Организацията не спира да помага да момента, в който не се увери, че е изпълнена голямата цел - хора да станат самостоятелни, да живеят без нужда от допълнителна грижа.
Много активна е и организацията „Каритас“. Тя има две социални предприятия, които са изключителен пример за адаптация.
Едното предприятие е бистро "Каристо". То работи от 2 години в столичния квартал "Лозенец". На място и чрез кетъринг предлага домашна ливанска кухня, приготвя и българска храна по проекти за уязвими групи (стари хора, инвалиди...). Майсторите готвачи са семейство ливанци. Пристигат у нас преди 7 години, учат български. После мъжът, от обект на помощ, се превръща в човек, който помага – работи първо в отдела по интеграция на „Каритас“, после по друг проект на сдружението. Сега с жена си приготвят вкусотии. Важно е, че заведението
гарантира не само своята устойчивост,
но и помага на други проекти. „Бистрото е на голяма печалба миналата година. Тя се реинвестира. Успяхме да оборудваме и професионална кухня в друга сграда на „Каритас“", обяснява Гергана Колева, която работи в бистрото.
Другото социално предприятие е „Каритарт“. В него жени бежанки изработват и продават играчки, картички, кожени изделия (портмонета, калъфи, гривни, обеци, свещници, ключодържатели...).
Плюса керамика, мартеници, коледна украса, празнични подаръци...
Всеки продукт си има история – на майсторките Линда, Шила... Тъй като е част от голямото семейство на „Каритас“, предприятието успява да плати на жените след изработката, а после след продажбите да върне парите в организацията. „Има жени, които повече се забавляват, или просто идват да общуват, да научават или подобряват своя български език“, споделя Катерина Живило, управител на „Каритарт“ (самата тя е от Украйна). И разказва още за спецификите на социалното предприятие: „Някои от жените идват със своите умения и при нас ги подобряват. Тези, които не умеят да правят нищо специално,
могат да се научат по време на работилниците.
Привличаме и доброволци, които им помагат. За работилниците жените разбират, когато се регистрират в Център за миграция и интеграция „Света Анна“. Подаваме ръка на всяка от тях, стига да желае. Целим да покажем тези хора, да ги направим видими - че могат да творят и допринасят с хубави неща“. По други проекти организацията работи и с мъже.
Много активен в интеграцията на бежанците, разбира се, е и Българският червен кръст (БЧК). На 2250 души е оказала подкрепа организацията от януари досега. БЧК организира курсове по български език, помага в намиране на работа, на жилище, за достъпа до здравни грижи. Провеждат се информационни седмици за културна ориентация. И образованието е акцент, разбира се. „Нашите социални медиатори осъществяват връзката с училищните власти. Децата преминават и курсове по български език“, обяснява Надежда Тодоровска, зам.-генерален директор на БЧК. Важен момент е, че БЧК държи
да разяснява не само правата, но и задълженията
на всички страни, засегнати в интеграцията.
Както може да се очаква, целият този процес никак не е лек. Иван Черешаров от „Каритас“ споделя някои от проблемите: „Ако съответният човек не започне работа в диаспората, достъпът до пазара на труда за него е доста сложен. Причините са много, но например голяма част от тези хора нямат идентификационен номер в НАП“. Друг проблем:
„Намирането на жилище е параграф 22.
Като получат бежански статут, до 14 дни трябва да напуснат бежанския център. Следващата стъпка е да си изкарат лични документи. За да ги изкарат, трябва да имат адресна регистрация. А никой собственик не дава договор за жилище без лични документи“.
Неправителствените организации помагат именно при такива казуси – по принцип сложни, или дообъркани от правилата. А подобряване не може да има без взаимодействие с държавата. Посоките за нейната реакция са много:
„Има редица чисто процедурни въпроси, при които може да се помогне – например при осигуряването на медицинска грижа, легализиране на дипломи, осигуряване на средства за превод“, казва Надежда Тодоровска. Гергана Колева описва конкретен казус: "В пандемията основната ни дейност бе да готвим за уязвими групи, включително лекари на първа линия. Работихме с район "Триадица", три месеца хранихме 75 души. Търсиха се ресторанти за изпълнители на проекта. Би могло, когато има такива инициативи и средства по бюджетите,
социалните предприятия да ползват предимство в конкурсите.
Не бива да се забравя, че ние, функционирайки, отговаряме на всички условия за фирма и юридическо лице“. Описвайки объркани процедури, предложения има и СЖББ: „Необходима е промяна на начина за регистриране на бежанци на външни адреси. Не е възможно допълнително регистриране на нови лица, когато предишните са напуснали страната. Всичко това произтича от заложената концепция, че за да се дерегистрира някой от дадено място, той трябва да посочи друго място в страната за регистрация. Ако обаче този човек замине в чужбина, какъвто често е случаят, не е възможно да бъде спазена процедурата - лицето на практика остава регистрирано на същия адрес. Абсолютно идентичен е и казусът със записването при педиатри и лични лекари“. А Катерина Живило разширява перспективата:
„За тези групи липсва разбиране, толерантност.
Информационна подкрепа от държава не би била излишна. Искаме да не ги мразят, а да ги приемат“.
Така или иначе, адаптацията на бежанците трябва да е все повече приоритет за държавата, гражданския сектор и обществото като цяло. Добрите модели са предпоставка за интеграция на хора, които има с какво да допринесат за обществото. Световните процеси правят всичко това не въпрос на избор, а необходимост.
