Зная. Зная, че папата прави някакво турне, в което сме включени и ние. Зная, че многократно са го канили и президентът, и премиерът. Зная. Но, честно казано, не съм се интересувал от подробности – добре дошъл! Радваме се, че ни посещава такава популярна личност. Не съм се интересувал и от страх на каква помия може да попадна в социалните мрежи и медиите.
Снощи обаче (вторник) от ефира на националната телевизия долових фраза, която ме накара да се замисля. Горан Благоев, поканен да коментира поведението на нашата Църква, каза:
„...в XXI век ние да се позоваваме на канони, които забраняват молитва с еретици, е малко странно“.
Странното е друго. И даже не знам дали да го нарека „странно“, на мен ми е по-скоро любопитно, някак даже любознателно: след като сме във великия, прогресирал до неимоверност XXI век, в който всички догми и канони явно са анахронизъм и не сме длъжни да ги спазваме, то след колко време ще можем да пренебрегнем и законите? Колко време след приемането си Конституцията няма да е задължителна по давност? Достатъчни ли са 35 века от Моисей, за да кажем, че „не кради“, „не убивай“ и т.н. вече звучат „малко странно“? Не е ли време най-сетне да променим скоростта на светлината и посоката на гравитацията? В края на краищата XXI век сме, мама му стара!
Още от установяването на християнството като държавна идеология в Римската империя съдбите на държавата и църквата, на религията и политиката се преплитат. Да, Църквата освен всичко друго има и светски измерения, едно от които е да бъде част от политиката, част от държавата. Това, че държавата напоследък се дърпа и не иска да е част от църквата, е неин печален проблем.
Доктрината на Империята е: „Една държава, една църква – проекция на Царството Божие на земята“. И така по неволя от тук нататък, каквото се случи на държавата, ще се случи и на църквата.
Въпреки че окончателната раздяла между Източната и Западната църква е официализирана през 1054 г. (тогава се прекъсва евхаристийното общение, поради което днес не можем да служим литургия заедно), тя започва повече от два века по-рано, когато на Толедския събор се въвежда допълнението filioque към чл. 8 от Символа на вярата (което нарушава тринитарния догмат, казвайки, че Св. Дух изхожда не само от Отца, но и от Сина – между другото има хора, които смятат, че това допълнение е направено с най-добри намерения, за да се подчертае още веднъж божествената природа на Сина в очите на арианстващите германи) и което допълнение Карл Велики издига като белег на своя владетелски суверенитет.
Точно по това време България на Крум става важен политически фактор,
вклинена териториално между Рим и Константинопол. Така започва спорът на двете велики метрополии към коя от тях да се присъедини България, след като неизбежно се покръсти. Тези бурни събития, когато у нас проповядват ту римски, ту цариградски свещеници, са описани великолепно в един труд на Ханс-Дитер Дьопман, открит и преведен на български от Радомир Чолаков – „Значението на България за разделянето на източното и западното християнство. Принос към историята на Фотиевата схизма“. В продължение на повече от десетилетие и трима папи (Николай I, Адриан II и Иоан VIII) се е водила битка за това коя ще е майката на Българската църква – Римската или Константинополската. От страна на Византия стои забележителният патриарх Фотий, ментор на Кирил и Методий и пряк идеологически вдъхновител на тяхното дело, което днес възпяваме с „Върви, народе възродени!“.
В крайна сметка България остава православна (слава Богу!), но и днес е на границата между двете концепции, които все повече и повече се отдалечават една от друга.
И така, кои са основните различия между православието и римокатолицизма? Безспорно формалният признак е filioque-то, но той не е толкова съществен, ако не за друго, то поне заради това, че не са много хората, в състояние да разискват, макар и на любителско ниво, триадологичния догмат.
Има и други догматични и канонични различия – учението за непорочното зачатие, за Святото сърце, догматът за върховенството на папата и неговата непогрешимост ex cathedra, за начина на приготвяне и приемане на причастие, за кръщението и конфирмацията, за целибата и т.н., и т.н. За всичко това се е говорило и писало много и не му е тук мястото да го повтаряме.
Колкото и парадоксално да звучи, най-важното различие, това, което ни разделя драматично, е по-скоро политическо. Това е
сблъсъкът на концепциите за цезаропапизма и папоцезаризма
То не е просто различие, а фундаментална антиномия. Римското виждане е, че папата е този, който помазва крале и императори, а византийското, обратно - императорът въздига и отзовава патриарха, който пък от своя страна легитимира властта му по Божията воля.
Тези две тенденции определят и двата църковни мирогледа в съвременния свят. Рим се стреми да създаде и управлява една наддържавна империя, Respublica Christiana, докато православният свят е разделен на 15 автокефални църкви, което в някои отношения не е добре, но едва ли може да е иначе. „Границите на църквата съвпадат с границите на държавата“ е добър принцип, но при презумпцията „една държава – една църква“, валидна хилядолетия преди да се роди светът на националните държави.
Тръгвайки по тези два пътя, Източната и Западната църква започват все повече и повече да се отдалечават една от друга. За Западната най-важното е да става все по-голяма и влиятелна (най-вече политически и финансово), а за Източната – да остава чиста и непроменена в духа на Евангелието и апостолското наследство. Кое е по-добре: колкото може повече хора да вярват в Христос, все едно по какъв начин, или да вярват дори и малко хора, но да вярват така, както е заповядал Бог в Евангелието? Коварен въпрос.
Има и друг важен разделител
И двете църкви изповядват, че човек съществува както преди, така и след смъртта на материалното си тяло. Но католицизмът сякаш слага акцента върху съществуването преди, а православието – върху съществуването след смъртта. По този начин за католицизма по-важни са борбата с бедността и климатичните промени, пък за спасението на душите Бог ще се погрижи. За православието най-важно е наследяването на Царството, пък какво се случва тук, където ние сме само чужденци, пътници към небесата, това не е толкова важно. Така католицизмът е по-политически и по-земен, а православието – по-мистично и по-небесно.
Ето как през XIX век се стига до идеята за икуменизма, която още повече изостря отношенията между двете църкви. Изглежда, Горан Благоев е убеден икуменист, защото едва ли не в снизходителна защита, в известно „оправдание“ на Българската църква по повод съвместната „молитва за мир“ с мюсюлмани и юдаисти казва:
„...беше очаквано да се заяви (от страна на БПЦ – б.м.) нежелание да се участва в подобно икуменическо събитие, тъй като знаем, че нашата църква не е привърженик на икуменическия диалог“.
Темата за икуменизма е голяма. По нея хората страстно се делят също както се делят на леви и десни, либерали и консерватори и какви ли още не. С две думи, основавайки се на принципа на синкретизма (голямата истина се състои от всички малки истини, пръснати в пространството и времето) и на релативизма (истината не е абсолютна, а зависи от гледната точка), икуменизмът се стреми да формулира последната панрелигия, обединяваща и съдържаща всичко дотук. Тази панрелигия противниците на икуменизма наричат „последната всеерес“ на антихриста. Оттук беше и напрежението около Критския събор през 2016.
Политика и вяра, държава и църква, земен и вечен живот, вярност и спасение
Да приемаш, че твоята вяра е просто една от многото най-различни и причудливи вери и суеверия, да се съгласяваш, че твоята истина не е с нищо по-истинска от която и да е друга „истина“, означава, че вече нямаш вяра. Така мисля аз. Може ли едновременно да е вярно и че Христос е Бог, и че не е Бог? Една истина ли имаме с юдаизма и исляма и ако истините ни са различни, то има ли сред тях някоя по-истинска, или всичките са еднакво истински?
Няма нищо трудно, няма нищо лошо да живеем в мир и разбирателство с всички – не ние, а Бог е Този, които ще съди делата и ще спасява душите. Но има територии, около които е добре да се поставят граници, за да не изгуби човек физиономията си.
Ще можем ли да погледнем посещението на папата в светлината на всичко казано дотук? Хубаво би било. И на мнозина ще им олекне. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
