Това разделение между духа и буквата го знае всеки (поне всеки християнин); знае също и идеята, която се съдържа в него: че не е чак толкова важно да спазваш стриктно буквата на закона, сиреч да изглеждаш праведен и справедлив, по-важно е законът да живее в теб и ти да го следваш не на принципа: „Какво ще кажат другите?“, а на принципа: „Не мога да постъпя иначе!“ Изрекъл е разграничението свети апостол Павел в Послание до Римляни, казва там: „Защото не онзи е иудеин, който е такъв по външност, нито онова е обрязване, що е външно, върху плътта; а онзи е иудеин, който вътрешно е такъв, и онова е обрязване, що е в сърцето, по дух, а не по буква: нему похвалата иде не от човеци, а от Бога“ (Римляни 2:28-29). „Апостолът на езичниците“, както наричат свети Павел, изтъква с тези думи вярата си, че не този е благочестив последовател на Христа, който пунктуално спазва еврейския закон, а е благочестив онзи, другият, приел Иисус в себе си, и призива му за агапе (любов) към всички хора (да си спомним притчата за добрия самарянин, Лука 10:30-35).
В зората на християнството това е било противоречието, разкъсвало общността: дали е редно и правилно към новата религия да се приобщават и езичници, които нямали нищо против благата вест и я посрещали с отворени обятия, но се притеснявали от еврейския обичай на обрязването – виждал им се странен, даже противен; или пък тя да е само за членове на еврейското племе, които и краекожието махали, и левитовите разпоредби спазвали. За първото настоявал, че бива и може апостол Павел и точно поради това е написал Послание до Римляни; на второто яростни привърженици били най-напред свети апостол Яков, брата Господен, а след него свети Петър, дето срещнал Иисуса в покрайнините на Рим и го попитал: „Quo vadis, Domine?“ („Къде отиваш, Господи?“), а Господ му отвърнал: „В Рим отивам да ме разпнат вместо теб, защото Бог не изоставя своите!“ Противоречията между първите апостоли – елинстващи и юдействащи, не пречат на Църквата да почита Петър и Павел в един и същи ден – 29 юли.
Светите братя
Кирил и Методий правят същото за славяните,
каквото апостол Павел за древните гърци, римляни и другите народности в огромната империя. Триезичната догма е нещо като обрязването: само който следва извечния еврейски закон, има правото да се нарече „възлюбен в Христа“; само който прославя Господа на латински, гръцки и юдейски, молитвата му стига небето. Тъкмо срещу това ограничение се възправят двамата братя. В „Похвала за нашия блажен отец и славянски учител Кирил Философ“ свети Климент Охридски предава думите на праведника: „Не вали ли дъжд от Бога и слънцето не свети ли еднакво на всички? И въздухът не е ли еднакъв за всички? И как не ви е срам, като мислите, че езиците са само три, а на всички други народи и племена заповядвате да бъдат слепи и глухи? Бога ли си представяте немощен, че не може на всички да даде това, или завистлив, че не иска? Но ние познаваме много народи, които си имат своите книги и които въздават слава на Бога всеки на свой език: арменци, перси, авазги, ивери, сугди, готи, авари, тирси, хазари, араби, египтяни, сирийци и много други. Ако ли не искате да разберете от това истината, поне в Библията вижте присъдата си. Давид вика и казва: „Възпейте Господу песен нова, възпейте Господу, цяла земьо!“ И пак: „Хвалете Господа, всички народи! Прославете Го, всички племена!“ и „Всяко дихание да хвали Господа!“
А Евангелието казва: „Които Го приеха, даде им възможност да станат чеда Божий“. В същото Евангелие Господ говори: „И не само за тях се моля, но и за ония, които по тяхното слово повярват в Мене, за да бъдат всички едно, както Ти, Отче, си в Мене и Аз в Тебе!“ А в Евангелието от Матея рекъл: „Даде Ми се всяка власт на небето и на земята. И тъй идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал! И ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света, амин!“ И в евангелието от Марка казал: „Идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари. Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден. А повярвалите ще ги придружават тия личби: с името Ми ще изгонват бесове, ще говорят на нови езици“.
Аргументите са железни, яки и гъвкави като сабя-дамаскиня,
и папа Климент І, който по онова време е предстоятел на Римската курия, благославя светите братя да продължат мисията си във Велика Моравия. Както е известно, свети Константин-Кирил умира в Рим, където е погребан в базиликата „Сан Клементе“, свети Методий проповядва на славянски език до смъртта си на 6.ІV.885 г., след което учениците му са прогонени от франкско-германското духовенство и намират убежище в скоро преди това приелата християнството България (864), посрещнати радушно от свети княз Борис-Михаил. По този начин славянските букви са един вид институциализирани; Черноризец Храбър ги слави, обвързвайки ги тъкмо с владетелите на различните държави, царували, когато са създадени: „Ако запиташ гръцките книжовници, като речеш: „Кой ви е създал буквите и превел книгите, или в кое време?“, то рядко измежду тях знаят. Обаче ако запиташ славянските азбукарчета, като речеш: „Кой ви е създал азбуката или превел книгите?“, всички знаят и в отговор ще рекат: „Св. Константин Философ, наречен Кирил, той ни създаде азбуката и преведе книгите, и брат му Методий“. И ако попиташ в кое време, то всички знаят и ще рекат, че през времето на гръцкия цар Михаил и на Бориса, българския княз, и на Растица моравския княз, и на Коцел блатенския княз, в годината 6363 от създаването на света“. Оттогава насетне българската държава и славянската азбука са неразривно свързани, нещо повече – дори да нямат българите държава, имат си те азбуката и за нея се държат и през нея определят идентичността си.
С други думи, за нас, българите, нашето
Аз, Буки, Веди, Глагол е нашият културен идентификационен маркер;
онова, благодарение на което се възприемаме и самовъзприемаме. Всеки народ си има такъв маркер, определящ манталитета му, начина, по който стои и гради духовното си пространство, по който се отнася към културните си и други постижения; с което се хвали и пъчи. За англичаните например това е, че живеят на остров, Джереми Паксман започва тъкмо с това сякаш съвсем обикновено обстоятелство своята книга „Англичаните. Портрет на един народ“: „Англичаните живеят на остров“. За руснаците такъв маркер е усещането за империя – и то не само в политически план, тъй като с хода на времето то се преобразява и изявява и в особености на националния характер: руската държава, Московска Русия, Московията е последният остатък – жив остатък от могъщата някога, но потънала в дълбините на историята империя на Чингис хан. За нашите съседи гърците това е античното им минало, не случайно Никос Диму в забележителното си есе „Нещастието да си грък“ пише: „В корените на гръцкото нещастие са двата национални комплекса за малоценност. Единият е във времето – към предците. Другият в пространството – към „европейците“. Неоснователни комплекси може би, но това не ги прави по-малко реални“.
Към европейците и българите имаме комплекси, но си имаме и гордост: „че и ний сме дали нещо на светът и на вси Словене книга да четът“, както патетично възкликва Иван Вазов в одата си „Паисий“. Само че тази
наша българска гордост крие и някои опасности,
които, прочее, се проявяват като че ли най-много точно по отношение на културата: спрямо нея ние като народ, а и нашите институции – държавни и общински, имат едно по-скоро охранително, отколкото съзидателно поведение; като ценност на и в българската култура се възприема много повече с почит и уважение онова, което е останало в миналото, а не това, което се твори в настоящето. И е така именно защото буквите, азбуката са онези забележителни постижения, с които с право се перчим; но пък отново те ни карат – без сами да осъзнаваме, собствената си култура да я тълкуваме повече музейно, отколкото – как да кажа? – да речем, карнавално.
То нали поради това такъв вой се вдига всеки път, когато искаме (езиково) да осъвременим „Под игото“ – актьорът Руси Чанев още не може да пребори съпротивата на министерството; по същия начин в народното предаване на народния водач Слави Трифонов изреваха в защита на „Аз съм българче“ преди време. Същото несъответствие е усетил и проф. Александър Шурбанов, големият наш англицист, преводач на Чосър, Шекспир, Милтън и кого ли още не, когато пише в последната си книга „Закуска с нар“: „Нелепо е да фетишизираме кирилската азбука, както често го правим. […] Трябва да ценим не толкова графическата, а смисловата и звуковата страна на езика си. За тези истински и все по-пренебрегвани напоследък ценности трябва да милеем и да се грижим. Защото азбуката е създадена за езика, а не езикът – за азбуката“.
Това, за което апелира проф. Шурбанов, го правят унгарците. Те също си имат културен идентификационен маркер и това е езикът – живият, искрящ, непрестанно променящ се унгарски език. Затова и културната им политика е насочена към съвременността, не към отминалостта. Стотици са преведените книги на днешни унгарски автори на български език вследствие специализирани програми, фондове, донорства; преведените на унгарски съвременни български автори едва ще обхванат пръстите на двете ми ръце. Но те, унгарците, нямат азбука, пред която да се прекланят и пред която да благоговеят, затова и грижата им е за културата тук и сега, не за там и тогава. Докато ние, българите, сме се втренчили в А, Б както някога юдействащите християни в обрязването и не щем да приемем, че културата се развива, че е живо, дишащо образувание, а не замръзнал къс краекожие, пъхнато на съхранение във фризера. За българската култура българската азбука трябва да е просто инструмент, а не кумир, пред когото свеждаме глави и бием челата си в земята. Културата е дух, не буква; когато стане буква, тя престава да бъде истинска култура, а е само ерзац култура…
