На избори ще ходим ли всъщност? Защото не си личи особено, че такива предстоят. Предизборната кампания преминава толкова тихичко и незабележимо, че човек може да се зачуди провежда ли се такава въобще.
Някой може да каже – а бъркотията около ДПС? Вълненията се големи наистина – арести, протести, обвинения. Даже почетният лидер Ахмед Доган изникна на демонстрация пред парламента, за да възнегодува публично от острото внимание, което правоохранителните органи внезапно започнаха да отделят на хората му. Тази политическо-криминална история обаче не може да се брои като част от кампанията.
Цялата идея на предизборния период е да информира избирателите за две ключови неща, свързани с вота. Първо, кого партиите предлагат на гражданите да ги представлява в законодателната и изпълнителната власт; второ, какво смятат да правят политиците, ако влязат в парламента и в правителството. Иначе казано, кампанията е разговор за лица и политики.
За кандидатите няма какво да се говори.
Политическите сили са уплашени до смърт от непрестанното оредяване на своите избиратели, което засяга всички формации (включително и водещата ГЕРБ, която упорито се прави, че не забелязва загубата на 140 хиляди избиратели на вота през юни т.г.). Затова партийните върхушки гледат да не поемат рискове с нови хора и заковават своите любимци на намаляващите избираеми места. Може да се очаква, че парламентарните групи общо-взето ще си останат в същия състав. Така че какво има да обсъждаме хора, които са абонирани за депутатските банки?
Това, че нови хора по листите няма, само прави още по-важен другия елемент на предизборната кампания. А това е отговорът на фундаменталния въпрос – какво ще вършат политиците, ако бъдат избрани да управляват държавата?
Тук мълчанието е направо опасно.
Първо, България се намира в изключително тежка политическа криза. Нещата не опират само до това, че политиците трайно се провалят в основната си работа – да съставят устойчиво парламентарно мнозинство и редовно правителство. У нас вече гласуват едва една трета от избирателите, тоест, избраните институции не са легитимирани от народното доверие. Това означава, че кризата е системна и засяга устоите на държавата.
Някой от политиците да предлага решения? Някой дори да отчита проблема? Въобще опитва ли се някой да си върне доверието на гражданите? Защото засега изглежда, че политическите сили по-скоро се боричкат за тези 30-ина процента от избирателите, които съставляват партийните агитки. Но никой не дава пет пари за мнозинството, което е все по-отчуждено от политиката. Политиците просто го изоставиха, защото нямат нужда от него.
Тази дистанцираност на гражданите е причината
да няма видима предизборна кампания. Политиците вече са наясно, че огромната маса от избирателите им няма никакво доверие. Затова не виждат смисъл да хвърлят пари и ресурси в кампании и предпочитат да инвестират в различни схеми, които им докарват малко, но сигурни гласове. Дори и да са нелегални, такива схеми придобиват все по-голяма тежест при сегашната избирателна активност, която прави възможно партия да влезе в парламента с по-малко от 100 хиляди гласа.
Второ, политиците бягат от разговор с гражданите за политики, защото нямат решения на проблемите, които тормозят българското общество. Ето, например, през последните месеци се оказа, че едва ли не половин България има проблеми с достъпа до питейна вода. Горещо лято, засушаване, разхищения, кражби, лошо поддържани язовири – причини много, сега трябват и решения. Хората го очакват, на места вече и протестират заради липсата на вода.
При това положение рационално мислещият човек би сметнал, че това ще стане един от централните въпроси на предизборната кампания. Логично е, нали – все пак политиците търсят проблеми, които тревожат избирателите, за да изпъкнат с готовността си да ги разрешат. Ето, в САЩ кампанията за президентските избори се фокусира върху теми като контрола върху нелегалната имиграция и правото на аборт.
У нас обаче дори не се опитват да ни заблудят, че имат намерение да решават проблемите ни. Политиците предпочитат да говорят за "джендърска пропаганда" и битката за власт в ДПС, отколкото да обърнат внимание на ежедневните тегоби на гражданите. Това бягство от решаването на проблемите, между другото, е причината да изчезнат в миналото дебелите предизборни програми. Днес партиите предпочитат кратички и кухи лозунги, разпространявани по социалните мрежи.
Какво излиза, като теглим чертата?
За кандидат-депутатите няма смисъл да си говорим, защото в общи линии изборните листи са същите. За политики и решения пък няма как да говорим, тъй като политиците не желаят и не могат да предложат почти нищо, освен втръснали на всички ни лозунги. Крайният резултат е, че кампанията потъна в тишина, разреждана тук-там със скандали и интриги, най-често от депесарската правосъдно-криминална хроника. А гражданите трябва да отидат на избори, без да имат от какво да избират. Чудно ли е тогава, че мнозинството предпочита изобщо да не гласува?
