Европейският континент е като мъж, комуто е омръзнала жена му – той всеки ден ѝ купува нови дрехи, купува ѝ нови бижута, помпа я със силикон, поръчва ѝ скъпи пластични операции, но тя не му става по-мила, любовта и страстта са си отишли. Нещо повече: европейският континент е мъж, чиято жена му изневерява. А той с тъпа упоритост се опитва да я поправи, вместо да я смени.
Тази жена е устройството на ЕС – охранена, мързелива и нахална. Европа сякаш най-сетне разбра, че трябва да смени жената. И затова някои уплашено се провикнаха: „Какво не ви харесва в една мирна, богата и просперираща Европа?“. „Напротив – ще отвърнем, ако решим, че въпросът е отправен към нас, – много ни харесва и искаме да си остане такава, но за да си остане, трябва да се промени“.
Има ли с какво Европа да смени модела си? Сякаш има. Ето, все повече се говори за Европа на отечествата и нациите: глобализмът е лош, следователно трябва да бъде сменен от своята противоположност – национализма; прекаленото омешване не е хубаво, следователно трябва да бъде лекувано с малки дози изолационизъм. Народите страдат от наднационална бюрокрация, следователно трябва да си вземат обратно суверенитета, възторжено апортиран в общото начинание.
Но дали обръщането от идеята за европейска свръхдържава обратно към система от отделни нации, велики всяка за себе си и подозрителни една към друга, не е отстъпление от постигнатото? Отстъпление е.
Тогава какво да правим, няма ли някакъв трети път между обезличаването на голямата и донейде изкуствена общност и параноята на националната изолация, пътя, по който да запазим постигнатото, без да загубим физиономията си? Има. И може да го види всеки, който не е заслепен от илюзията, че историята е непрекъснато движение от „старомодно“ към „модерно“, че изходът невинаги е нещо ново, а понякога може да бъде и нещо старо. Че неудачите на една революция не се поправят непременно с нова революция, а често контрареволюцията е истинският катарзис и покаяние за грешките.
Този трети път е връщането към монархията. Поне на мен ми се струва така
Монархията е по-добрата форма за Европа. Независимо от ударите, на които е подложена още от времето на френските революции, независимо от разгрома и трагедиите след Първата световна война, независимо от антимонархическия натиск на фашизма, националсоциализма и комунизма, и днес ¼ от държавите в Европейския съюз са монархии, макар някои от тях (напр. Швеция и Нидерландия) понякога да са в авангарда на най-причудливите иновации. Но то е не защото са монархии, а защото са такива само на думи.
С какво демократичната парламентарна монархия е по-добра от демократичната парламентарна република?
На първо място със своята легитимност. Това го е разбирал още Стефан Стамболов, който днес за преобладаващата част от българите, интересуващи се от политика и история, е държавник №1. За останалите е просто „голяма работа“! Легитимността означава неоспоримост. Едно е да получиш властта чрез миропомазване от патриарха, друго е да я спечелиш с подправени бюлетини и купени в знайни и незнайни махали гласове. Едно е да властваш по Божията воля, съвсем друго е да управляваш след съглашателства и компромиси с всичко, даже и със съвестта. Някой ще каже: „Стига глупости! Стига с тая „воля Божия“, кому е притрябвала тя, за кого има изобщо някакво значение?!“. Да, знам, че мнозина ще кажат така, но народ, за който волята Божия няма значение, него нито република ще го оправи, нито монархия; нито Ричард Лъвското сърце, нито Хари Потър, нито Илон Мъск.
Освен с легитимността монархията е ценна и с перспективата
В много републики, често и в нашата, историята сякаш започва с изборите и свършва с края на мандата. Смазващо близък хоризонт, отчайващо безвремие. Какво прави една партия? Мобилизира огромен ресурс, за да спечели изборите. Ако успее, през първата година задачата ѝ е да се справи с наследството на предишните – да изгони техните хора от администрацията и техните фирми от обществените поръчки. През втората година се опитва да захване някакви реформи, за да оправдае малко от малко предизборните си обещания. През третата година управляващите губят рейтинг, ремонтират кабинета и започват да мислят за следващите избори. Реформите се забавят още повече. През четвъртата година неофициално стартира новата предизборна кампания и реформите спират окончателно.
При монархията не е така. За нея освен присъщия дух на историчност и приемственост, е характерна и по-дълбоката перспектива в бъдещето. Един монарх царува често в продължение на цяло поколение и мисли не само за своето царуване, но и за царуването на децата си. Така той е склонен да обмисля начеването на действия, чийто резултат ще дойде след едно или две поколения, след половин или цял век. Хоризонтът на истинската политика трябва да е такъв.
Личностите на монарсите не са като тези на изборните политици
Те, дори и да се корумпират, се корумпират по друг, не толкова дребнав и просташки начин. Те не са хора, които не могат да повярват какво им се е случило и в какви висини ги е изстреляла сляпата съдба, не са „прогледало сляпо“, не треперят да не би да пропуснат перчема на джуджето бог Кайрос и гледат да осребрят незаслужения си късмет, преди колелото да се е завъртяло и да ги е върнало обратно в калта. Монарсите са родени да управляват и за тях управлението е задължение и отговорност, а не кьорава далавера.
Днешната европейска монархия не е като средновековната. Кралете не са мнителни главорези, затворени в замъците си, мислещи само как да заколят съседа, преди той да ги заколи тях. Днешните европейски монарси са роднини, нещо като семеен картел с предмет на дейност професионално упражняване на държавната власт. Професионалисти, заинтересовани да се договарят, а не да воюват. Техен недостатък е, че понякога са прекалени конформисти, готови да приемат дори и принципите на модерния свят, отричащ природата им, само и само да запазят някакво обществено влияние. Конформизмът им понякога стига дотам, че да забравят трансцедентния произход на своята власт, да се откажат от истинската ѝ, абсолютна легитимност за сметка на относителната обществена договореност. Но като цяло пазят духа на институцията и продължават да поддържат невероятни контакти на всякакви политически нива, основани на доверие и гаранции.
Миналата седмица се завърза дискусия около Хабсбургската монархия, която бях споменал между другото в предишен свой текст. Мнозина допускат грешката да мислят, че това е Австро-унгарската империя. Не, Хабсбургската монархия е негласен конгломерат от двайсетина държави, в които управляват хабсбургите до края на Първата световна война. Ето един възможен европейски проект, различен от „Съединени европейски щати“ и от „Европа на отечествата“ – завръщане към доброто старо монархическо устройство, където субектът на властта е общоприет и безспорен. И като казвам „общоприет“, нямам предвид да е приемлив хем за Нане, хем за Вуте, а да бъде признат и приет с доверие от другите държави. Европейските владетелски династии са ясни (поради което и легитични) и няма нужда да се преоткрива топлата вода.
Това ли е идеалното решение? Разбира се, че не е!
В този пропит от зло свят идеални форми няма. Осъществимо ли е? Едва ли. Но връщането към монархизма би отговорило с лекота на много изглеждащи нерешими днес въпроси – за отвореността на държавите една към друга, за опазването на идентичността, за яснотата на ценностите, за мира и диалога, за общия дом. Римските епископи са се стремили векове наред към глобален свят на координирани монархии, а папите може да са всякакви, но от политика разбират. Несъмнено съпротивата ще е огромна, защото ако се осъществи такъв проект, мнозина ще загубят власт и богатство; ще трябва да се положат титанични усилия за реабилитация на очернения от вековна пропаганда образ на монархията, но пък си заслужава. Най-малкото, защото това ще бъде краят на популизма. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
