Във финансите има древна традиция да се ползват мъгливи и подвеждащи понятия, термини, които вършат работа като етикети, но казват малко или направо заблуждават за онова, което означаваме с тях. Едно от най-двусмислените от тях е
„морален риск“
(moral hazard). Измислили са го застрахователите, когато открили едно опасно отклонение в рисковата статистика: когато нарастват застраховките на някой риск, расте самият риск. Това се обяснява с поведението на застрахованите – като знаят, че някой друг носи риска и ще плати загубите, те са склонни да се отнасят небрежно към този риск. Ако съм застраховал колата срещу кражба, не полагам особени усилия да търся най-сигурния паркинг. В банковото дело проблемът за моралния риск породи взрив от спорове през осемдесетте, когато се градеше съвременната система за защита на влоговете. Те бушуват и до днес. Защото
национализацията на риска е опасна.
Когато държавата гарантира, както навсякъде в Европейския съюз, сигурни 100 хил. евро на всеки вложител при фалит на всяка банка, тя прави всички вложители безразлични към избора на банка, ако влагат пари под гарантирания минимум. На всеки, който ме пита коя банка е най-сигурна, за да вложи парите си там, и ако тези пари са под 10 млн. евро 1), честно отговарям: Какво те интересува? Избери банката, която ще ти плати най-висока лихва и можеш да вложиш до 100 хил. евро. Ако имаш още пари, вложи 100 хил. евро в банката със следващата най-висока лихва и така нататък в най-дашните банки – докато лихвата все още ти харесва. Ако имаш още пари – регистрирай едно дружество, инвестирай там до 1 млн. евро и пак в същия ред ги разпредели на негово име в банките – по 100 хиляди, по 100 хиляди. Ясно е, че тази най-проста пасивна стратегия, а всъщност гаранцията на влоговете, която я прави възможна,
държавната политика изражда пазара,
насочва касовите потоци към най-опасните алтернативи за вложение, защото тъкмо там предлагат най-високите доходи. И макар че това е кристално ясно, все пак всички държави в света дават публични гаранции за влоговете в банки, защото те са по-малкото зло. Преди да ги има, всеки банков фалит е изкарвал по улиците десетки и стотици хиляди озверели вложители, унищожавал е бизнес и активи стотици пъти повече от загубата от самия фалит. Всъщност
всички фискални мерки пораждат морален риск,
всяка субсидия, явна или фактическа гаранция, всеки подарък (на новоезик: „грант“), който държавата дава някому, деформира нормалната конкуренция. А колкото по-голям е размерът и колкото по-субективни и неясни са правилата за разпределение, толкова по-голяма е деформацията и вредата от нея. Защото подаръците получават едни, но ги плащаме всички. „Началниците“ един ще „спасят“, другиму ще откажат, хиляди ще разиграват и размотават, докато сами фалират или напсуват и се откажат да търсят помощ от нея. В крайна сметка, както доказва нобелистът пионер на математическата икономика Кенет Ероу (онзи с „правилото на диктатора“), ефектът на моралния риск е властта в крайна сметка да отнеме пари от ефективните, продуктивните и жизнеспособните участници в икономиката, за да даде на закъсалите, неспособните, губещите и непроизводителните разхитители на доход. Това е абсолютно неизбежно и трябва да го имаме предвид
когато държавната намеса е неизбежна,
за да предотврати тежки икономически катастрофи, както при войни, бедствия, епидемии. Да вземем за пример изкуствената кома, наречена „изключване“ (lockdown), в която практически всички правителства в света поставиха икономиката, за да борят пандемията. Изключването само по себе си деформира икономиката. Едни отрасли са напълно изключени (хотели, ресторанти); други са под различни ограничения (търговия, транспорт); трети „имат право“ да работят – колкото могат, когато голяма част от стопанството е изключена; малцина печелят от кризата (фармация, електронни магазини). Очевидно трябва да се поддържат доходите на всички, които изключването е поставило под домашен арест за неопределено време. В тази ситуация държавната намеса е абсолютно неизбежна.
Това е моралният капан:
държавата трябва да балансира между два деформиращи и опасни за стопанството механизма, между вредите от самото изключване (да ги означим с „И“) и вредните последствията от финансовите мерки за облекчаване на изключването (да ги наречем „Ф“). Много е важно да се разбере, че търсеният баланс не е автоматичен, т.е. не е сигурно, че всяко увеличение на финансирането Ф винаги и непременно намалява И. Затова всеки лев държавни пари, похарчени, гарантирани или дадени назаем с благородния мотив за борба с кризата, трябва да се обмисли и следи внимателно. Понеже само една част от тези публични средства наистина ще облекчат изключения бизнес и заключените хора.
Остатъкът ще е чиста загуба
за фиска без (почти) никакъв положителен икономически ефект, само вреда. От него една част ще бъдат похитени – раздадени на глутница другари около началниците, разпределящи дажбите, - престъпно присвоени, измамно усвоени или както и да е, - накрая прибрани като чист подарък, без да влязат в стопанския оборот. Третата част от държавните средства ще бъдат разхитени. Те ще са съвсем правомерно отпуснати на фирми по законосъобразни проекти и програми, само дето ще се окаже, че проектите са ялови, програмите са сбъркани и са останали купища хартии, които никой не чете; безцелно платени някому заплати, за да клати краката и да брои мухите; построени сгради, накупени машини, които полза не носят, защото никой не купува продукцията или не могат да покрият производствените разходи. Единствената доказана рецепта за излизане от моралния капан е фискалните средства за противодействие на кризата да са минимални, да се харчат само в краен случай, да се инвестират в капитал (equity), кредити и да се подаряват само ако друго е невъзможно. И да се отчита всеки лев и цент.
- - -
1) Тази сума е минималното ниво, от което би имало полза от професионално управление на портфейла, но това е въпрос от съвсем различна тема.
