- Г-н Константинов, Театър „София“ във ваше лице прояви завидна гъвкавост и бърза реакция, ставайки домакин на първите театрални представления у нас след забраната на 8 март. Проведохте ги на открито още в средата на май, веднага след отпадането на най-строгите ограничения. Как успяхте да се организирате толкова бързо?

- Нищо особено. Просто имам много добър екип, с бързи реакции и желание за работа. Обичам предизвикателствата и те задействат цялата ми природа да ги преодолея. Бързо и преди всички. С този екип съм спокоен и сигурен. Благодаря им.

Искам да благодаря и на актьорите. Ние имаме една от най-добрите трупи. Неслучайно много режисьори идват и държат да направят определена пиеса точно с нашите актьори, в нашия театър, защото те са дисциплинирани, работоспособни, любопитни, изпълнителни и непрекъснато доказват себе си. Длъжен съм да ги срещам с различни творци, които да развиват качествата им и вкуса им. Но това не ги прави самонадеяни. Благодаря им за дисциплината и желанието им да правят театър.

- Билетите за тези първи, бих ги нарекла „експериментални“, следкоронавирусни спектакли се изчерпаха много бързо – заради епидемиологичните мерки местата не бяха и много на брой. Какви са първите хора, които се върнаха в театъра, обичайната ви публика ли е това?

- Бяха предимно млади хора с усмихнати очи над маските и с желание за жив театър. Това най-много ме зарадва и ми даде надежда за бъдещите представления. Дори това да е обичайната публика на Театър „София“, в тази ситуация тя вече е необичайна, защото са първите жадни и смели театрални лястовици.

- Много театри запълваха празнината по време на карантината с видеозаписи на свои представления. Знам, че вие споделяте мнението, че това не може да се сравни с живата среща на сцената (аз също), но мислили ли сте в тази посока в дългосрочен план? Какво би се случило с театралното изкуство, ако наистина се получи така, че хората дълго време не могат да се събират на големи групи?

- Човекът е социално животно и именно тази невъзможност дълго време да се събира на групи засилва желанието му за общността в театралния сезон. Там се чувства защитен, съпричастен с другите и емоционално откровен в реакциите си заедно с тях.

А колкото до видеозаписите - ситуацията ни накара да ги прегледаме, да помислим за нови с по-добро качество, с възможност за всичко - представяне онлайн, заявка за фестивали и добре подреден съвременен архив на театъра. Но мъртвият театър от телевизионния екран няма бъдеще.

- Появиха се и (горчиви) шеги, че Ромео и Жулиета вече трябва да се целуват с маски. Как решавате въпроса със сигурността на поверения ви актьорски състав? В Театъра на Армията например направиха PCR тест на всички.

- Ако има истинска голяма любов между Ромео и Жулиета на сцената, маските ще се разпаднат или ще се отворят дупки в тях, за да се целунат героите. За истинската любов няма прегради. Казват, че когато големият артист Васил Кирков играел Фердинанд в “Коварство и любов“ и извиквал „Луизааааа….“ – името на любимата, кулисите пламвали. Колкото до сигурността - нашите артисти имат желязна дисциплина да спазват изискванията, лична хигиена, социална дистанция, дезинфекция и така нататък. Ние си направихме тестове на духа и те отново доказаха любов към театъра и любов към публиката.

- Ще работи ли театърът през цялото лято след принудителната „пролетна ваканция“? Вие сте и първата сцена у нас, която поставя и репетира премиера след коронавируса - „Няма да платим! Няма да платим!“ от Дарио Фо.

- Ще работим до първи август, след това излизаме в полагаемата ни се отпуска. На 15 юли ще направим премиера на открито на “Няма да платим! Няма да платим!“. Септември започваме наново на всички сцени – открита сцена „Арена“, Сцена на стълбите пред театъра, голяма сцена и камерна сцена. А в края на месец септември планираме и премиера на следващото ни ново заглавие.

- Теди Москов е откликнал на ваша покана да постави това представление в Театър „София“. Лесно ли го убедихте?

- С Теди имаме стара „гонитба“ за съвместна работа. Преодоляхме всички „колегиални клюки“, създадени между нас, и се разбра, че „Няма да се хванем! Няма да се хванем!“ на тях. Затова се хванахме за „Няма да платим! Няма да платим!“.

Комедията на Дарио Фо сякаш е писана за Теди. А вчера ме попита кога започваме следващата пиеса. Много ме радва емоционалната връзка, която се създаде между него и състава, с който работи – актьорите Мила Банчева, Михаил Милчев, Невена Калудова, Николай Върбанов, Пламен Манасиев, Сава Пиперов, Юли Малинов и Юлиан Рачков; художникът сценограф Свила Величкова и композиторът Антони Дончев. Това е особено важно в този „страхлив“ момент, белязан от знака на вируса.

- По време на извънредното положение държавата пое ангажимент да плаща на актьорите от държавните и общинските театри в рамките на 6 месеца. Но как ще оцелеят те, а и театрите, ако до септември не се върнем към нормалността на пълните зали? Аз дори не си го представям - колкото и да сте активни - с 30% запълняемост да стане това нещо, да се покрият разходите.

- Мисля, че всичко постепенно ще си дойде на мястото си. Но сега моментът е много тежък за българските творци. Затова държавата трябва да застане убедено зад тях. Много е важно да се почувстват защитени и финансово подпомогнати. Трябва да върнат самочувствието си, да им се заяви, че са важни, че са нужни, че държавата разчита на тях. В това отношение Столичната община, към която е нашият театър, проявява изключително разбиране и подкрепа към всички културни институти.

- Театър „София“ има изключително респектираща история и традиция. Тук са работили от Леон Даниел и Богдан Сърчаджиев до Иван Радоев, Стефан Цанев, Константин Илиев... Младен Киселов, Стоян Камбарев – да не ги изреждам всички. Как се живее и работи в сянката на такива гиганти?

- Не. Това не е сянка. Сянката предразполага към леност. Това е изгарящото слънце на таланта на тези хора. Слънце, което те прави по-витален, по- открит, по-предизвикателен. Щастлив съм, че театърът има такова наследство.

Често си мисля на какво съм директор. На един театър, който за мен винаги е бил мечтаното място да гледам представления, и място с особено присъствие, извън театралната улица „Раковски“. Самата му сграда е много красива отвън и сякаш те привлича, но и респектира… Легенди и истории се разправяха за театъра и аз на млади години съм ги слушал със зяпнала уста. Говоря за 70-те и 80-те години, когато театърът е в силата си, когато да влезеш в клуба му, да седнеш на бара до някоя от звездите му беше привилегия. Разбира се, минах и през повечето кризи на Театър “София“ – аз съм от 1985 г. тук.

Да, директор съм на един театър със самочувствие, започнал с желанието да се докаже от нищото, с актьори, уволнени тогава по някакви причини, талантливи или по-малко талантливи, но дошли обладани от духа за оцеляване и успех. И всичко това, събрано и водено от неукротимата енергия на Леон (Даниел), който е бил тук. Така създават първото представление „Корени“ и заявяват на театрална България своето присъствие.

- Способен ли е днес българският театър да излъчи такива ярки фигури? А това, което виждаме благодарение на интернет в National Theatre Live например, или в руския театър, ни показва, че това изкуство се развива, никак не стои на едно място... „В крак с времето“ ли е българската сцена и в частност ръководеният от вас театър?

- Времето наистина излъчва показателно своите фигури, но не винаги в изкуството всичко е в крак с него. Да, мисля че нашият театър пътува във времето. Понякога с крачка напред, понякога се забавя, но истинските оценки идват от самото време - понякога дълго след това.

- Вие сте „играещ треньор“ - директор, който е и активно играещ актьор на сцената. Не ви липсва енергия да съвместявате двете длъжности, но все пак кои са най-големите предизвикателства пред едно такова „раздвояване“?

- Не, енергия не ми липсва. Напротив, това съчетаване ме мотивира и организира. Човек има неподозирани възможности. Хубаво е от време на време да ги подлага на изпитание в трудни моменти и да ги преодолява. Това дава самочувствие.