Основният въпрос, отправян от сцената през изминалите няколко века – да бъдем или не, в този век е и въпрос за битието на множествената форма на глагола. Ще има ли театралната публика общо бъдене или не, това се пита. Или поне това ще се питаме през 2021 година.
Сезонът на културните събития в края на февруари и началото на март у нас течеше като лека и монотонна мелодия, красив и непречещ никому фон на всички политически, финансови и глобални суматохи, които занимаваха главите на хората. Изведнъж мелодията спря. Салони с повече от 500 места в централните градски зони, репертоарни, свободни, читалищни сцени затвориха с неясна идея кога и дали ще отворят.
В началото на септември, след опити да се гледа театър on demand или лайвстрийминг, театралният живот у нас, а и по света се събуди. Летните представления на открито, адаптирали съдържанието си от основния афиш, се опитваха да върнат чувстото за театралното преживяване на живо, за жизнеспасителната колективна емоция. И ето, сезонът на столичните и извънстоличните театри у нас започна, при това сякаш без чувството за преживяна криза. Въпреки че зрителите стоят на разстояние една седалка и салонът невинаги изпълва капацитета си, публиката отново е по местата си. Вероятно малко от тях знаят защо е важно да има публика в залата на теория (акустиката в салона е създадена така, че е важно да има хора в зрителната зала, защото така звукът се „поглъща” плавно от зрителите и кънти), но го усещат дори и с телата си, които днес е толкова важно да пазим едни от други.
Сезонът у нас започна с напълно неясна идея докога. Това няма да зависи от мениджмънта на театрите, нито от министерствата, а от разпоредбите на епидемиолозите. И вероятно с малко помощ от случващото се в Европа и извън нея, а то засега предвижда отлагане на сезони и отмяна на премиери за следващата година.
По света и у нас
Като се имат предвид международните протоколи за социално дистанциране, които забраняват физически събирания, творците и мениджърите на големите световни сцени реагираха творчески на пандемията COVID-19. От началото на март станахме публика на събития на театралната, оперната и цирковата сцена, заснети и излъчени онлайн, като всичко това можеше да се гледа в повечето случаи безплатно и на всякакъв вид електронни устройвста. Изведнъж се приобщихме към глобален културен календар, обединил съдържание не само от настоящия, но и от няколко предишни сезона. Европейски режисьори от ранга на Ромео Кастелучи и Иво ван Хове можеха да бъдат гледани напълно безплатно, заснети на изключително професионално ниво.
Но тази същностна промяна в начина на представяне на театър и сценично изкуство изисква преразглеждане на дългогодишни идеи за това какво означава да бъдеш част от една театрална публика. Нужно е да си зададем въпроси с глагол, спрегнат в множествено число, като например - Как се е променил достъпът до театър? Какъв ще е начинът за поставяне и присъствие на големите сцени с над 1000 зрителски места? Ще напуснем ли зоната си на дистанцирана сигурност пред монитора, за да присъстваме заедно с още стотици в една зала?
От Есхил, през уличните празници, мистериите, площадния миракъл със сюжети от Евангелието и открития за дневна светлина театър "Глобус" в Лондон, театърът е медията на общността. През цялата си история той отразява отношението на общността към комуникацията въобще - дори ако хвърлим само бегъл поглед на пространствата за театър от Античността до днес, ще научим много за това отношение и ще започнем да мислим по-сериозно за нашето ново, не колективно, а самостойно гледано през екрана на лаптопа или телевизора театрално преживяване.
Какви са прогнозите и възможностите
Вероятно и през 2021-ва, или поне в студените й месеци, ще бъдем публика в комфорта на дома си - на множество версии на предварително записани театрални постановки, придобили световна популярност. Попътно на общуването през Фейсбук, Туитър, Инстаграм, Тик Ток ще бъде и общуването на зрителите и авторите на сценична продукция. Ето няколко примера от Уест енд – един хаштаг #JaneEyre стана актуална тема в Туитър през април 2020 г., след като Националният театър в Лондон излъчи запис в YouTube с повече от 4600 туитове през седемте дни след излъчването му и над 1 милион гледания. По подобен начин стартира и кампанията на театъра "Олд Вик" и изумителната постановка на „Трамвай Желание" с Джилиън Андерсън в ролята на Бланш Дюбоа. Впрочем това е и спектакълът с най-много получени дарения по време на излъчванията в рамките на една седмица - общо събрани над 20 000 паунда, със суми от средно между 10 и 20 паунда на дарение.
Анализът на броя онлайн гледания на One Man Two Guvnors от Ричард Бийн, базиран на пиесата на „Слуга на двама господари” от Карло Голдони, отчита зашеметяващите 2,6 милиона зрители в рамките на една седмица. Сякаш подобен брой зрители преди COVID-19 бяха немислими и многократно надхвърлящи капацитета на обикновената театрална сграда, в която спектаклите протичат.
Този увеличен достъп е особено важен в светлината на нарастващото осъзнаване за недостъпността в театъра в по-широк смисъл. И част от отговора на въпроса дали публиката ще се завърне в салоните.
Ерин Съливан е шекспировед, който цитира доклада на Съвета на изкуствата на Обединеното кралство „От живо към цифрово“, твърдейки, че потенциалът на стриймваната сценична продукция за увеличаване на достъпа до театър е огромен: „Излъчването изглежда привлича по-млади, с по-нисък социален статус и по-етнически разнообразни членове на населението" .
Можем да благодарим на ужасяващия вирус за това, че подари хиляди безплатни билети за събития, които не много хора биха могли да заплатят.
Впечатляващото при онлайн представленията е, че нито един от нас всъщност не е част от обществото на публиката и като такъв зрителят може сам да избира кога, къде и как да гледа. Кирсти Сегман, изучаваща аудиториите на театралния спектакъл, пише подробно за етикета на публиката и твърди, че подобни поведенчески очаквания често са изключващи: трябва да сте тихи, неподвижни и да имате един-единствен фокус. Ако не го направите, трябва да си тръгнете. Животът в тези конвенции, в рамките на два часа, в които се очаква да се случват драматични ситуации, е най-малкото възпитаващ чувствата, самоконтрола, присъствието ни тук и сега. Много често тези етикети или правила въздействат психологически. Тази салонна анонимност в тъмното е важна.
В рамките на собствения ни дом обаче тези правила изчезват. Мога да ям, да пия, да говоря и да бъда на телефона си - или поне така някой би си помислил. Тук ще припомня още един пример от стрийм версията на Националния театър на „Трамвай Желание“. Актрисата Джилиан Андерсън помоли публиката пред мониторите вкъщи да остави встрани телефоните си, докато гледа. По този начин тя се опита да наложи публичното театрално поведение насаме. Но основното, което Андерсън би искала, всъщност е да се свърже със зрители, които искат същото като нея. Ето защо въпреки неясната за много световни сцени година актьори, режисьори и мениджъри ще търсят точно това - връзката със зрителите.
Дали свързването при липса на споделено физическо пространство означава, че виртуалните Ганкови кафенета - като Фейсбук, Туитър и YouTube - ще станат жизненоважни? Вероятно не. По-вероятно е да се завърнем или да преоткрим съвсем прости, непосредствени места за общуване - площадни, улични, карнавални. Един театрален репертоар, изнесен изцяло онлайн или направо отложен, е възможно да възроди нуждата от образователни игрови практики, разказването на приказки, включването на хора с различен език, поведение и възраст в групови срещи, защото в тях ще открива зрънце от присъствието на игра на живот и драматични ситуаци.
В подобен контекст могат да се развият и много частни инициативи за развитие на театрални форми в малки градове, на регионален принцип и това съвсем няма да е лишено от здрава логика. Интересното е, че ако съпоставим българския контекст на световните процеси, ще открием развитие на местни театрални групи и възраждането на школи и читалищни състави.
Преосмисляне на бъдещето
Скорошна статия в "Ню Йорк Таймс" дава предположението, че настоящият взрив на театър в онлайн пространството е просто начин за задържане на театралното пространство в умовете на хората, преди да можем да се върнем към "истинския" театър. Дали и кога това ще се случи както преди - и дали изобщо ще има "както преди", е трудно да се предположи.
Театралите, като изобретателно съсловие, винаги биха могли да поднесат и изненади по пътя на неочакваното. А това по-скоро задава въпроса доколко сценичната ситуация е обвързана с театрите като сгради и салони: присъствието ни там е единственото условие, за да има представление.
Ето защо е важно да се замислим за публиката и нейното завръщане. И ако не можем да го осъществим по познатия начин, то трябва да я открием там, където са важните за нея преживявания, където театралният живот няма да бъде тиха и монотонна мелодия за фон, а самият ритъм на живота ни. Нека не забравяме най-важното за случването на театър от Античността до днес - то е колективното изживяване на общи страхове, травми, пориви и копнежи.
