Музеят на Владимир Набоков в Санкт Петербург отвори отново врати преди месец след ремонт. Това стана и във връзка с годишнината от рождението на писателя - той е роден в този град на 22 април 1899 г, Музеят вече приема много посетители и почитатели на забележителния автор, величан от едни като гений, а от други - например Джон Фаулз, наричан "безнравствен старец и мастурбант". Набоков, писал и под псевдонима Владимир Сирин, умира в Монтрьо, Швейцария, като жив класик, автор на изучавани в университетите произведения: "Защитата Лужин", "Машенка", "Отчаяние" и др. Самият писател е бил безспорен ерудит, като освен славата си в сферата на литературата той е бил и забележителен изследовател на пеперудите, дори има такава, наречена на неговото име. Освен това е играл великолепно шах и е съчинявал шахматни задачи.
Писателят е автор и на предизвикателни съждения за своите съвременници, както и за класиците. Известно е, че той е изказвал невисокото си мнение за Фьодор Достоевски и Уилям Фокнър например, и язвително се е подигравал с теорията на Зигмунд Фройд. Нещо като свое кредо, с което е отблъсквал желаещите да го интервюират, е фразата му: "Не се напивам, не ходя на църква, не посещавам психоаналитици".
Там, където се е съгласявал да говори за себе си, Набоков заявява: "Аз съм американски писател, който се е родил в Русия и е получил образование в Англия, където е изучавал френска литература, след което съм живял 15 години в Германия". Като цяло се е отнасял изключително критично и внимателно към своите печатани из разни издания изказвания, искал е да ги преправя и се е сърдел, ако нещо от поправките му не е било включено в окончателния вариант.
Може би поради това като резултат се получават почти завършени афоризми. Някои от тях, предвид самобитността и предизвикателността им, както и в чест на този забележителен виртуоз на стила, предоставяме на вашето внимание:
----
Това, което предизвиква отвращението ми, не е трудно да се изброи: тъпотата, тиранията, престъплението, жестокостта, популярната музика. Мои пристрастия са най-силните, познати на човек днес: съчинителството и ловът на пеперуди.
Цялата Русия, която ми е необходима, е винаги с мене: литературата, езикът и собственото ми руско детство. Аз никога няма да се върна. И никога няма да се предам. И при всички случаи гротескната сянка на полицейската държава няма да се разсее, докато съм жив.
Аз не мисля на определен език. Аз мисля с образи. Аз не вярвам, че хората мислят на езици.
Моята лична трагедия, която не може, която не трябва да е грижа на когото и да било другиго, е в това, че ми се наложи да изоставя своя роден език, родната си реч, моя богат и послушен руски език заради второкачествения английски.
Притежавам чудата дарба - виждам буквите в цвят. Това се нарича цветен слух. Може би един на хиляди има такъв талант. Но психолозите ми казваха, че така виждат повечето деца и че по-късно те губят тази си способност, когато тъпите им родители им внушават, че всичко това е абсурд.
Не ловя риба, не готвя, не танцувам, не препоръчвам книги, не давам автографи, не подписвам декларации, не ям стриди, не се напивам, не ходя на църква, не посещавам психоаналитици и не вземам участие в демонстрации.
Истинският писател трябва внимателно да изучава творчеството на съперниците, включително това на Всевишния.
Между десетата и петнайсетата си година в Санкт Петербург аз прочетох сигурно повече проза и поезия - английски, руски, френски - отколкото за всеки друг такъв период в живота си. Особено се наслаждавах на съчиненията на Уелс, По, Кийтс, Браунинг, Флобер, Верлен, Рембо, Чехов, Толстой и Алексндър Блок. С други думи, бях съвсем обикновен триезичен момчурляк в семейство с голяма библиотека.
Нашите внуци, без съмнение, ще се отнасят към днешните психоаналитици с такова любопитстващо презрение, с каквото ние се отнасяме към астрологията или френологията. Едно от най-грандиозните явления на шарлатанския и сатанинския абсурд, натрапен на лековерната публика, - това е фройдисткото тълкуване на сънищата.
От тогава, откакто такива монументални посредствености от типа на Голсуърти, Драйзер, оня персонаж, наречен Тагор, още един с името Максим Горки и един трети с име Ромен Роллан, започнаха да бъдат възприемани като гении, ме изумяват и разсмиват изфабрикуваните понятия за така наричаните "велики книги". Същото, каквото е например набеждаването за шедьоври на глупавата "Смърт във Венеция" на Ман, или на мелодраматичния и отвратително написан "Живаго" на Пастернак, или на кукурузените хроники на Фокнър. Журналистите ги наричат "велики книги", а това е абсурдна заблуда, сякаш гледате как хипнотизиран човек прави любов със стол.
Мога да дам на младия критик такива съвети: научи се да разпознаваш пошлостта. Помни, че посредствеността преуспява за сметка на "идеята". Пази се от модните проповедници. Проверявай не е ли откритият символ собствена следа в пясъка. Избягвай алегориите. Във всичко слагай "как" по-високо от "какво", без да позволяваш това да се превърне в "и какво?".
Както всички английски деца (а аз бях английско дете), Кeръл винаги съм го обожавал. Не, не мисля, че има нещо общо между нашите измислени езици. Има у него някаква трогателна прилика с Х. Х. (главният герой Хумберт Хумберт от "Лолита", бел. ред.), но аз по някакъв странен свян се въздържах в "Лолита" от намеци към нещастното му извращение и към двусмислените снимки, които е правел той в затъмнени стаи. Той, като много викторианци - педерасти и нимфетомани - е излязъл сух от водата. Привличали са го неопрятните и костеливи нимфетки в по-съблечено или по-точно казано, в полуоблечено състояние, прилични на участнички в някаква скучна и страшна шарада.
Всичките ми книги, дори първата, която написах преди четиридесет и три години на изяден от молци диван в немско хотелче, са забранени в страната, в която съм роден. Това е загуба за Русия, не за мен.
Смятам "Анна Каренина" за най-високия литературен шедьовър в литературата на XIX век, почти редом с нея е "Смъртта на Иван Илич". И изобщо не харесвам "Възкресение" и "Кройцерова соната". Публицистичните атаки на Толстой са непоносими. Категорично не приемам "Братя Карамазови" и отвратителното морализаторство на "Престъпление и наказание". Не, съвсем не съм против душевните търсения и саморазкрития, но в тези книги и душата, и греховете, и сантименталността, и вестникарските щампи едва ли могат да оправдаят уморителните и тъпи търсения.
Поетът или романистът не са публични фигури, не са екзотични князчета, не са международни любимци, не са някой, когото наричат просто "Джим", а на него му е много драго от това. Аз напълно разбирам хората, стремящи се да изучат моите книги, но са ми неприятни тия, които искат да изучават мен. Като човек не съм нищо такова, на което да се възхищаваш. Имам обикновени навици, не съм придирчив към храната, за нищо на света не бих променил любимите си яйца с шунка за някакво меню с маса правописни грешки в него. Дразня близките си приятели със склонността си да изброявам нещата, които мразя: нощните клубове, яхтите, цирка, порношоутата, мазния поглед на голи самци, обрасли с космалак като Че Гевара.
