Точно преди една седмица Петро Порошенко обяви създаването на автокефална православна църква в Украйна, казвайки: „Това е ден на нашата окончателна независимост от Русия“. Направи го след изтеклата няколко дни по-рано новина, че Константинополският патриарх Вартоломей ще връчи обещания томос за независимост на украинската църква (в който все още не знаем какво точно пише) след рождественската литургия на Бъдни вечер, 6 януари 2019. Повод за обявлението на украинския президент беше и приемането в същия ден, 15 декември, на нов устав на Украинската църква и обявяването му от митрополит Епифаний. Порошенко обаче, бързайки да запише този исторически факт в политическия си актив, пропусна да обясни, че приемането на нов устав не приближава една поместна църква към нейната автокефалност. Не я приближава особено и така нашумелият томос на патриарх Вартоломей. За да стане автокефална една църква, трябва да получи санкция от всички останали, защото въпреки автокефалността на някои църкви, Църквата е ЕДНА. Така че на украинската Коледа и на нашия Йордановден Украинската църква няма да е по-автокефална, отколкото е днес.
Но нека приемем за нуждите на нашия любителски и непретенциозен разказ, че ще бъде – обстоятелство радостно за едни и скръбно за други. За съжаление, радостта и скръбта от украинската автокефалия нямат абсолютно никакви църковни (догматични или канонични) основания. Основанията на емоционално ангажираните са чисто политически, даже политикански, агиткаджийски – радват се русофобите, скърбят русофилите. Радват се онези, които не искат никой да пречи на Украйна да върви по пътя на своята евроатлантическа интеграция, да се изгражда по модела на западните либерални демокрации. Скърбят онези, които са убедени, че нейното историческо и същностно място е в евразийството, колкото и това понятие да е мъгляво и никой да не е съвсем наясно какво точно означава.
Радват се също и онези, които споделят неоспоримия факт, че на независима държава се полага независима църква; че църквата е част от националния суверенитет. Да, така е. В съвременния свят, в който държавите принадлежат на нациите, а не на династиите, това е точно така.
Но как се е стигнало до него?
За да разберем, трябва да пробягаме с бързи крачки през историята на Църквата и на нейните отношения с държавата, да си припомним генезиса на симбиозата между религия и политика.
Когато Римската империя става съвсем трудна за контролиране и когато тетрархията на Диоклециан показва, че няма да я бъде, се появява Константин и решава, че трябва да се предприеме нещо мащабно. И предприема нещо толкова мащабно, че спечелва на Империята още хиляда години история, а на Европа – цивилизация, която отказва да умре и до днес въпреки усилията, които се полагат.
Константин избира християнството за държавна религия
Една от причините за разпада на империята е религиозната толерантност – всеки може да почита когото и каквото желае, стига да приеме като част от пантеона си и римския император. Това, поставено до лесно корумпиращата се огромна администрация, прави практически невъзможно управлението на империя с толкова разнородно население. И ето че погледът на Константин, разбира се, и под влияние на майка му, се спира върху едно странно и не толкова ново общество, преследвано по най-жесток начин през последните три века заради истина, която пази дори с цената на живота си и която не иска да подмени с други „истини“. По Божията воля се оказва, че тази нравствена ценност има и политическа стойност. Така започва историята на византийската теокрация, която поне за Църквата все още не е завършила.
За взаимодействието между църквата и империята е необходимо в цялата християнска вселена да се установи догматично единство, за да се изпълни принципът „една Църква и една Империя – проекция на Царството Божие на Земята“. Византийската теокрация е на практика диархия на Императора и Патриарха. Императорът е единственият легитимен владетел на света, защото е помазан с Божията благодат чрез ръката на Патриарха – главата на Едната, Свята, Вселенска и Апостолска църква. Това е. Няма друга държава, няма друга Църква и няма друг владетел. Всичко извън тази система е мимолетно явление, недъг, временно съществуващ единствено по Божие допущение.
Питали ли сте се защо българските царе са настоявали да имат свой патриарх
и да се титулуват „цар на българи и на ромеи“
Защо за тях суверенитетът се дефинира като правата линия от две точки: Царят и Патриархът? Защото изповядват същата представа за света. Под „ромеи“ се разбира цивилизованата, християнската част от човечеството, а патриархът е гарант на Божията санкция. Българските царе не отричат, че правилната държава, която е път и вход в Царството Божие, може да бъде само една. Просто претендират, че те са истинските нейни владетели. Към тази претенция се стреми и всеки друг християнски монарх, защото най-важният, ама наистина най-важният атрибут на властта, от който по-важен няма, това е легитимността. Именно нейната проблематичност е най-опасният порок на републиканската демокрация. Едно е да отхвърлиш и да не признаеш власт, спечелена на избори, друго е да отхвърлиш власт, дадена от Бог. И когато св. ап. Павел казва, че „няма власт, която да не е от Бога“ (Рим. 13:1), има предвид преди всичко това. Ето как църквата, наред с голямото, наред с това, че е богочовешки организъм, наред с това, че пребивава в два свята, наред с това, че ежедневно извършва действени тайнства, става и част от политиката.
Догматичното единство в Империята се постига трудно и за много време. То започва през изумителния IV век със споровете за Троицата и единосъщието. Нужни са цели седем Вселенски събора, за да се постигне догматична чистота и канонична систематичност. Приемаме, че догматичното единство е окончателно постигнато чак в IX век след Седмия събор и Константинополския поместен събор, на които иконоборческата ерес е окончателно сразена и това събитие и до днес се отбелязва в първата неделя на Великия пост под името „Тържество на православието“. Приемаме също, че след това събитие вярата повече не бива да се пипа, за да можем да продължим да я наричаме „православие“ в бурното море на ереси, секти, разколи и схизми; в свят на лъжеучения и откровено безбожие.
Това е гледната точка, от която трябва да мислим за всички съвременни църковни събития:
желанието на една от Македонските църкви да бъде осиновена от Българската, споровете за Чешко-Словашката църква, както и изключително трудната и напрегната тема за статута на Украинската църква. Аз лично не се осмелявам да си създам мнение, камо ли пък да го споделя. Съветвам да не го прави и всеки, чийто индивидуален житейски опит е само 2-3% от съборния опит на Църквата, и то само като време, а не като мъдрост.
Не се осмелявам да мисля и как би трябвало да постъпи нашата Църква, защото знанията ми са смешно малки. Дали да подкрепи Вселенския патриарх, при положение че отказа да присъства на Критския събор с твърде сериозни аргументи? Дали да погледне на украинските духовници, търсещи автокефалия, по същия начин, по който погледна на македонските им братя? Не знам. Знам само, че поради природата си Църквата взима в крайна сметка верните решения.
А на нас, светските хора, ще пожелая да не пренасяме политическите си пристрастия върху църковните въпроси, защото е грешно. Ние не знаем много неща. Не знаем дори малка част от всички съображения, по които се взима едно или друго решение. Как можем тогава да съдим? Не осъждаме ли себе си, когато обвиняваме някого за нещо, което в крайна сметка може да се окаже добро? Не е ли унизително и глупаво да аплодираме някого, за когото не сме сигурни дали под излъсканата си външност не върши всъщност зло? И ако глупостта, прекомерната самоувереност и честолюбие са картагенски черти, то продължавам да мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
