Защо пък Русия да не стане отново империя! Имам предвид не такава, каквато бездруго си е и сега – олигархично-псевдодемократическа, а истинска, монархическа, дореволюционна империя.

Този въпрос се надигна от само себе си, след като прочетох един текст на българския евродепутат Александър Йорданов. В текста се казва: „Време е за смели прогнози: през XXI век ще има нова държава – Сибирия!“.

До този извод авторът стига, след като описва печалната съдба на северната половина от Азия, използвана през вековете от руснаците като земя за концлагери и добив на полезни изкопаеми, от които се обогатява (и то неприлично) само метрополията, но не и местното население, което впрочем се състояло – и аз научавам чак сега – от 50 различни националности. Те от ден на ден се самоосъзнават като „сибиряци“, готови са да имат своя държава и се чувстват силни с икономическите връзки с Далечния изток, нежели с Европа и в частност с Москва. Бъдещата Сибирия ще бъде още по-атрактивна и заради това, че вследствие на климатичните промени (глобалното затопляне) ще се превърне в райска градина. Ние, българите, в качеството си на потомци на Левски (?) първи ще приветстваме новата държава с авторското четиристишие на Йорданов:

Здравей, Сибирия – шир безкрайна!

Земя на вечна младост и тъга!

Щастлив съм, че съм част от твойта тайна,

че си свободна и независима сега.

Теориите за разпада на Русия не са нови. Има даже налудничави прогнози как ще изглежда географската карта през 2025 г. Общото между повечето е злорадството. Има, разбира се, и обратни теории – за връщане на предишното величие, че и за постигане на по-голямо.

Очевидно руската душа се мъчи. Очевидно трудно се справя с демокрацията. Още Екатерина II положи усилия да „смекчи самодържавието“, както се изразява Карамзин, но без особен успех. През XIX век, заразени от идеите на анархизма (който е просто доведен до съвършенство либерализъм), руснаците решиха да се „освобождават“. Царят Освободител, който и днес гледа с бронзови очи към българския парламент, освободи селяните от крепостничеството. Съмнително е доколко този акт оказа благотворно влияние. Могъщо художествено свидетелство за живота след „освобождението“ намираме у Чехов в „Мужици“ (1897), където се разглеждат съдбите на безпросветните хора в едно село, оставени на собствената им „свобода“.

Като видяха, че тази „свобода“ не е чак толкова сладка, решиха да вдигнат революция. Едва ли всички довчерашни крепостни разбраха, че се осъществява съдбоносно историческо събитие, но така или иначе „сладката свобода“ най-сетне дойде, яхнала коня на Будьони. Последваха години, през които бившите крепостни, пък и мнозина представители на революционната анархо-комунистическа интелигенция „свободно“ отлетяха към необятните тайги на бъдещия климатичен рай, бъдещата независима държава Сибирия от XXI век.

Ето че дойде ред и на демокрацията. На тази демокрация, която днес признаваме за такава, защото и социализмът беше демокрация, и то не каква да е, ами НАРОДНА демокрация. Започна с плаха перестройка под ударите на Рейгън, за да се развие в Елциново опиянение – в прекия и преносен смисъл. Сякаш Русия най-сетне заприлича на истинска западна страна – със свобода на печата, модерни институции и реклами на кока-кола по покривите.

Но щастието все не идваше. Ще рече, че щастието не е в свободата (както впрочем не е и в нейното отсъствие), щом руснаците опитаха толкова видове свобода, пък то все не идваше. След Елцин дойде Путин по демократичен път и със специалната подкрепа на семейство Елцини, за да продължи делото на свободата. Той обаче – интелигентен човек, каквото и да говорят за него, – успя да долови, че страната се нуждае от малко по-твърда ръка. Показа ѝ тази ръка и страната я хареса.

Оттогава досега Путин успешно управлява в условията на привидна демокрация – той не желае да го мислят за демократ, даже не се старае да изглежда такъв, просто държавното устройство по някаква досадна случайност е демократично и все още никой не се е заел да поправи това. Как действа системата? Вижте предстоящите местни избори в Москва: Путин иска свой общински съвет (с 1/3 по-малоброен от софийския впрочем) и отрязва достъпа на опозиционни кандидати. Гражданското общество излиза на протест и Путин арестува гражданското общество. При това го арестува съвсем демократично, защото гражданите са длъжни да спазват разпоредбите на демократичните институции, а пък силите на реда са длъжни да арестуват онези граждани, които атакуват демокрацията, като не ги спазват и с това нарушават демократичния покой на останалите граждани. Като искате демокрация, ето ви по демократичному!

Ако в момента има някакво напрежение в Русия, то идва оттам, че Путин действа като цар, управлява като цар, народът го възприема като цар, но по закон е президент, и то унизително избираем президент. От една страна, Русия иска да я мислят за Третия Рим (респективно Втората Византия), от друга е президентска република с демократично избираеми институции. И това ако не е шизофрения...

Монархическата идея никога не е напускала големите руски умове. Дори считат за най-подходяща за страната си не просто монархията, не някоя ограничена (парламентарна или конституционна) „модерна“ монархия, а самодържавната монархия по модела на византийската автокрация.

В книгите намираме следната мисъл на Пушкин (която импонира на собственото ми мнение за върховенството на закона, когато се налага от бездушна администрация):

„Защо е нужно един от нас да застане по-високо от всички и даже по-високо от самия закон? Затова защото законът е дървен и в закона човек чува нещо жестоко и не братско. С едно буквално изпълнение на закона далеч няма да отидеш… Държавата без пълномощен монарх е автомат“.

Но за да може този „пълномощен монарх“ да бъде истински гарант на морала и справедливостта, трябва да е под контрола на друга власт и тази власт да не е светска, а духовна, църковна. Без такава власт самодържецът (автократорът) ще се превърне в тиранин, а самодържавието – в абсолютизъм.

Философията на този вид управление е записана още през VI век от Юстиниан I в неговата Шеста новела, където е наречена „симфония на властите“. Тази симфония е била идеалът на Византия за политическо управление, а Шмеман я нарича „свещена диархия“. За жалост тази философия на Юстиниан до края не успява да се превърне от теория в практика за империята и може би заради това Византия, затънала в греховете си, пада под османския бич Божи – наказание, което застига и нас.

Големи поддръжници на тази идея в Русия са патриарх Никон (1605-1681) – реформатор и причина за старообредческия разкол – и митрополит Филарет Московски – вещ богослов и съвременник на един друг ревностен православен монархист – Фьодор Достоевски.

През 30-те години на ХХ век в София наскоро канонизираният руски епископ Серафим Соболев ще напише:

„… Както властта на републиката, така и на конституционната монархия, еднакво не се явяват като богоустановена власт, а самото тяхно битие започва с нейното отрицание. Ясно е, че не Божествената воля, изразена в Светото писание, а човешката многометежна, греховна воля, с откритото отхвърляне на богооткровеното и светоотческо учение за царската самодържавна власт лежи в основата на републиканския и конституционния строй…“.

Видно е, че имперското, монархическото мислене не е чуждо на руснаците. Тяхната интелигенция го възприема аргументирано, а народът – интуитивно. Те и сега си почитат Путин като „батюшка“, нищо че по конституция е някакъв друг. Защо тогава не си го изберат за самодържец? Защото не притежава онази легитимност, която да го направи безспорен за всички. Ако не бяха избили Романови, нещата щяха да са доста по-лесни. Обаче те лекомислено ги избиха.

Ще стане ли някога Русия автократична диархична империя? Едва ли. Но пък е доста забавно да си го представим. Това, разбира се, са само игри на мисълта. Но пък с какво са по-фриволни от игрите на мисълта, в които Сибир се разпада на независими държави или пък става една свръхдържава? Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.