Това съвсем не беше първата работа на тарторите на прехода, но явно вече не можеха да отлагат и стартираха процес срещу Тодор Живков. Самият процес бе наистина любопитен, но не с това, което можеше да се очаква. Единственият дразнител бе това как хора, приближени и обдарени, се отказваха от своя благодетел. Но това извън съда вече бе станало баналност, ренегати и неблагодарници можеха да се видят в парламента или просто по телевизията, интересът не растеше, а падаше, та пропуск за процеса получих без затруднения.
Отидох някъде по средата, когато бе дошъл редът на неформалната номенклатура да се гъне пред съда и пред публиката. Този получил апартамент, онзи купил кола без ред. Всичко беше законно, но над тези дребни, почти невинни сделки тежеше моралният упрек. (Тогава тежеше, днеска – не.) При това тези свидетели не бяха хора от властта, бяха известни мъже и жени от театрите, от науката и спорта, достатъчно проявени, за да бъде ясно, че не са просто приближени. Като някои от тях, дори повечето, изобщо и не бяха приближени. Паралелно с това се изясняваше произходът на някакви мазди, както и на някакъв воден джет, който буха купили на някакъв син от Политбюро, ама не все за него, а само така, да го кара. Самият подсъдим седеше отегчен и разочарован – занимаваха го с незначителни подробности, които на фона на милионите, които се бяха въртели в държавата и извън нея, бяха убили целия блясък на процеса. Очите му зад дебелите стъкла на очилата гледаха безразлично, а може би и малко възмутено.
Стоях, постоях и излязох от залата. Във фоайето се натъкнах на Румяна Узунова, облегнахме се на една колона да поговорим. Румяна, за които не я помнят, беше литературна критичка, избяга от България през средата на осемдесетте. За онези, които я познаваха,това бе изненада, но тя пъргаво се вклини в „Свободна Европа” и започна да вдига кръвното на партийната върхушка. Познаваше тукашния живот, познаваше литературния свят, звънеше на писатели и ги включваше директно в емисиите, в Шесто управление без дъх останаха в стремежа си да предотвратяват тези включвания. Сега се бе върнала и отразяваше за "Свободна Европа" събитията по време на промените, както и – разбира се! – процеса на века. Помня, че й казах колко съм объркан от цялата мизерия на разкритията. Като слушах за „разкоша” на управниците, пред очите ми бе автопаркът на доктор Г.К. в двора на вилата му в Западен Берлин: два мерцедеса - сив и червен, черно порше за госпожата, остин мини за студентката и някакъв пикап за пазаруване. Тук повечето управници ги возеха държавни шофьори, а челядта им си купуваше лади с бележка. Румяна ме слушаше с разбиране и ми поднесе информация от по-ново време.
Преди да приберат Живков в следствието, тя успяла да вземе интервю от него. Онова, което приковало вниманието й при онова посещение, били едни пердета. Когато в Мюнхен получила служебното жилище от "Свободна Европа", в него се мъдрели точно такива пердета. Не можела да ги понася, толкова били грозни. Щом взела някакви пари, купила други, старите изхвърлила. Толкова били евтини, непретенциозни, бездарно безвкусни. „Богатсвата им на нашите големци са само приказки – рече накрая, – по-добре да разровят къде наистина са отишли големите пари, щом не са ги дали за имоти и за обзавеждане.”
Днес въпросът на Румяна надвисва над България отново. Апартаментите от гейта наистина бият имотите на предишната върхушка. По площ, по квадрати, по изложение и етажи, а по брой – охо! (Ако някой някога се захване да ги преброи.) Те наистина са нечестна, подла плячка, откъсната от сиромашката ни държава. Но те са само троха от нашите, а този път и европейските пари – отклонени, заграбени, изнесени, нагълтани от българската политическа класа. И са само черупката от тухли и бетон, под която тя върти своите машинации, предателства и заговори срещу настоящето и бъдещето на един народ, впримчен, запрегнат в безсмислена оран, плодовете от която не са за него предназначени.
Тези дни същата класа изговори своето разголващо послание: няма кой да я накаже. Колкото и да сме жегнати, ще трябва да се примирим с това. Няма кой, освен нас. Но това и те го знаят. Ето защо са така безгрижни. А и то не е съвсем вярно: плодът на клона зрее продължително и бавно, но за народите това не важи. За свободата си народите узряват понякога и със скоростта на светлината.
Стига да има светлина. Румяна, царство й небесно, просто сменяше пердетата. Пердетата във властта и така някой ден ще се сменят. Тези крачещи пердета, непроницаеми за срам и съвест, самодоволни и недосегаеми, нагли, самозабравени, бездарни. Наистина пердета и наистина закриват светлината.
Докато не ги свалим, все на тъмно ще стоим.
