Днес е празникът на труда – странен ден, ако се вгледаме в неговата двусмислена същност. В десетилетията трудът е бил в различна роля, в различен образ, дори в различно емоционално значение. Бил е унижаван и ограбван, благославян и прославян – понякога дори в рамките на един човешки живот. И празникът му също – изпълнен със смисъл, или опразнен от смисъл. Днес, петък, той настъпва във време, когато хиляди хора изгубиха труда си. Загубиха работните си места „от раз”, трудът им отлетя, а Първи май си остана. Това може да се разглежда и като обещание, някога така казваха: и на нашата улица, ще изгрее празник. Е, празникът изгря, разсъмна, а трудът залезе – неизвестно докога. Чух един капацитет да казва по телевизията, че когато всичко „това” свърши, деветдесет на сто от фирмите няма да ги има. Къде ще отидат днешните български работници, когато се разотидат от честванията на този празник – ако въобще има такива чествания, не се разбира. Но ще се отбележи Първи май: няма да се работи, както въобще на много места не се работи в последно време.

От самото си появяване в календара на човечеството (1886, Чикаго) той провъзгласява защита на наемния труд – кога експлоатиран и унижаван, кога победил и тържествуващ. Тъжно е, че почти никога не е бил дата за неговата възхвала като оръдие на напредъка. Днес е останал един просто почивен ден, дан към демагогията от началото на демокрацията.

Отдавна сме загубили убеждението, че трудът е силата, която въздига човека, народите, държавите. Свидетели сме, че напредък, благоденствие и триумф най-често им носят други качества, други ходове и морал. Но нали сме деца на поколения, за които трудът бе религия, а и панацея срещу бедност и неправда – все още вярваме в неговата сила, в мъдростта му вярваме и се уповаваме.

Нашите родители не се съмняваха в това.

Майка ми понякога напяваше една песен, която съвсем предметно посочваше пътя на избавлението от бедността. „Режи, режи бичкийо, бягай сиромашийо!” – се казваше там. От разговори на възрастните съм останал с впечатление, че е била песен на безработните, привличани да полагат труд за обществени цели през 30-те години на ХХ век. Веднъж поетът Първан Стефанов ме поправи - ставало  дума за побългарен вариант на текст от времето на Голямата депресия в САЩ, когато интелигенцията трябвало да хване чука и теслата, за да получи топла храна. Всъщност, когато се е предавал от уста на уста този манифест на гладния човек, в България вече е шествала осъзнатата идея за съзидателната роля на труда, мотор и гарант на прогреса:

От стрелата на дивака

до железний път

всичко плод е на ръката,

да живей трудът!

Това е време на почти победилата вяра, че трудът е съградил модерния свят и че ще продължи да го движи към светло бъдеще. Но също тъй, че е експлоатиран, пренебрегван и унижаван от сили, които живеят на гърба на трудещите се. Под трудещи се дълго време се разбират само работници на физическия труд, което компрометира идеята. Изключването от масата на труда на интелектуалния принос, обезсмисля тези социални проповеди. Но така или иначе идеята е привлекателна и Първи май в условията на предишния български капитализъм се радва на доста масово отбелязване. Проявата е класова, затова властите провъзгласяват деня за празник на цветята. Учениците от горните класове, едни от най-редовните на манифестации  и митинги, биват ангажирани в различните официални „мероприятия” – дано ги отклонят от левите събирания. Вкъщи имаше снимки на плевенски ученици, избягали от празника на цветята. На полегатия склон на крайградски хълм те се бяха подредили (седнали и полегнали) и с телата си бяха изписали (съкратено) името на другия, на забранения празник.  1М. гласеше тяхното послание. Младежите гледаха в обектива, седналият на точката беше баща ми*.

След подобни излети сред природата и невинни фотосесии обикновено ги причаквали градски легионери и лумпени, решили да дадат урок на селянчетата от гимназията.

Отнасяли от учениците добър пердах,

в който татко ми бил една от звездите. Самият аз след време сърбах попарата на тези празнични сражения**. Моя учителка се оказа жена на легионерски главатар и с интриги, клевети и заплахи ме уреди с намалено поведение през цялата гимназия. Мъжът й след  Девети активно доносничеше на ДС и никой от учителите ми не бе посмял да ме защити. Успокояваха ме, че съм преследван по политически причини и ме съветваха да не се разстройвам. Не се разстройвах, само дето си изградих сложно отношение към Първи май.

Все по онова време майките почнаха да съветват децата си: „Учи, мама, за да не работиш.”

Направиха нещо с труда още тогава.  И като тръгна така...

Днес познавам хора, които се трудят на по две и три места. Не са особено щастливи. С плодовете на труда им живеят други, които никога не са изцапали ръцете си с работа. Но общо взето той не е вече предизвикателство и гордост и мнозина от младите наистина избират да учат, за да не... работят. Поне този труд да не работят. А да празнуват – да празнува може всеки***. Ако това е празник, а не просто почивен ден.

Колкото до труда, вижте какво не мога да забравя. Било е отдавна, разказвал съм го в книга. Ето как: „Закъсал автобус в Михайловградско****. И бутащи във водаира пътници. Най-разпален беше някакъв чичо, зачервен, развеселен от усилието, той наблягаше върху калника и командваше: ”Дай газ...отпусни... включи задния...” На шофьора нещо му кипна и го сряза: „Стига бе, всеки овчар ще ме учи!” Чичото го измери, пусна калника, отърси ръце и рече: „Овчар съм, но знатен!”

Човече, където и да си днес, честит ти Първи май!

_______________________________________

* На Ганка Вранова баща й също седял на точката, само че във Враца. Оттам – викали  му „Точката”, на нея също.

** Не виждам от какво друго, освен от тези първомайски боеве, да е произлязло определението „боен празник на труда”. Защо  „боен” остава загадка. Като бях малък си мислех, че трудът воюва с...мързела. Оказа се грешка.

***Например, ако нямаше коронавирус и днес, както преди, се подредеше манифестация на трудещите се, най-отпред щяха да са първенците на капиталистическия труд, дефилиращи със своите МПС: 3 „Бугати”, 241 „Бентли”, 123 „Ферари”, 54 „Майбах”, 87 „Ламборгини”, 311 „Мазерати”, 84 „Ролс ройс”, 280 „Хамър”, 4000 „Ягуар”, 5000 „Порше” и пр.

**** Михайловград – днес Монтана