Озаптени медии и спокойствие на улицата - ето от какво се нуждае управляващата върхушка за своя комфорт. Затова системно и брутално мачка българската журналистика. С улицата обаче е различно. Минаха времената, когато недоволните граждани бяха посрещани от жандармеристи с извадени палки. В наши дни властта се ослушва боязливо при всяка проява на негодувание и често скланя глава пред протестиращите.
Тази промяна е осезаема и все по-видима през последните няколко години. Например майките на деца с увреждания трябваше да протестират в продължение на месеци, сгушени в своите палатки край Народното събрание и Министерския съвет. В крайна сметка обаче поставиха властта на колене. Смазани от лозунга „Системата ни убива”, депутатите одобриха цяла серия от законодателни промени, за да се съобразят с исканията на майките за една по-добре уредена система за социални грижи. И нещо повече - протестиращите извоюваха оставката на вицепремиера Валери Симеонов. Разгневиха ги обидните му думи, че са „група кресливи жени, които спекулираха с децата си, манипулираха обществото, изкарвайки на пек и на дъжд тези уж болни деца”. Симеонов дълго се инати, накрая обаче не издържа и се оттегли. Така протестиращите показаха, че с упорство и натиск победата над властта е напълно възможна.
Ефективността на палатковия протест доказаха и медицинските сестри, които отдавна се опитват да привлекат вниманието на правителството към окаяното си положение. Заплахата им, че ще се настанят за постоянно пред Министерския съвет, беше достатъчна, за да ги вземе премиерът Бойко Борисов насериозно. Никак не му допада мисълта, че чужденците, които обикалят из столичния център,
може да си помислят нещо лошо за управлението му
Тактиката на Борисов, когато стане въпрос за потушаване на гражданско недоволство, е - да седнем, да поговорим, да обещаем (после я го изпълним, я не), само и само да няма признаци на безпокойство по улиците.
Тези примери показват (и доказват) страха, който властта изпитва от гледката на организирани и недоволни граждани. Този страх й внуши протестната вълна от 2013-2014 г. Най-напред демонстрациите, породени от високите сметки за ток през 2013 г., принудиха Борисов да подаде оставката на своето първо правителство. След това безумното решение на БСП и ДПС да изберат депутата бизнесмен Делян Пеевски за шеф на ДАНС изкара хиляди хора на улиците, които в крайна сметка докараха до позорен завършек краткото управление на Пламен Орешарски. През тези години политическата система на страната беше в смут. Изникваха какви ли не граждански и политически проекти, към държавните институции се налепиха обществени съвети, а някои хора буквално чертаеха на улицата схеми за преустройства на цялата държава. Малко по малко положението се стабилизира и нещата се върнаха в обичайното си русло, в което партийната политика решава всичко. Политиците обаче, особено Борисов, си научиха урока - да не позволяват на уличното недоволство да достигне критична точка, защото
последиците за статуквото биха били непредвидими
Затова властта толкова често отстъпва на исканията на протестиращите, ако ще и да има само няколко палатки пред парламента. Защото няма как да знае дали утре край палатките няма да се наредят хиляди други недоволни.
Гражданите обаче сякаш не осъзнават силата, която им дава този латентен страх, който тресе управляващата клика. И не го използват, за да нанесат удар там, където наистина ще я заболи. Наскоро „Алфа Рисърч” публикува проучване, според което едва 16% от българите са участвали в гражданска инициатива, защита на кауза или протест през 2019 г. Още по-малко - 14%, приемат като свои лични приоритети по-доброто управление на страната, постигането на повече справедливост и законност. Вероятно затова противоречивият избор на Иван Гешев за главен прокурор, както и на неговия предшественик Сотир Цацаров за председател на държавната антикорупционна комисия (КПКОНПИ) така и не привлякоха особено внимание сред обществеността. А трябваше, защото това са хората, от които в голяма степен ще зависи дали ще живеем в справедливо общество, или ще търпим тормоза на корумпирани политици и чиновници.
Малка утеха е, че според социолозите хората стават
все по-склонни да излязат и публично да се борят
срещу всичко, което влошава непосредствената им среда на живот. Да, важно е да търсим сметка на управляващите, когато допускат безразборно застрояване в големите градове например. Но в дълбоко криминализирана страна като нашата подобни проблеми не могат да се решават поединично. Малката победа тук и там има значение. Голямата битка обаче трябва да бъде срещу корумпираната система на властта. Майките на деца с увреждания са прави. Не друго, а „системата ни убива”.
Властимащите, които държат тази система, са страхливи, колкото и уверени да изглеждат в своята непоклатимост. Затова и са винаги готови да се пречупят, стига протестният натиск да бъде достатъчно траен и силен. Остава на гражданите да решат дали справедливото общество е кауза, заради която си заслужава да се излезе на палатки пред парламента и правителството.
