Наскоро имах здравословен проблем. Отидох на лекар, случи се млад, заговорихме за евентуална операция. „Трябва да говориш с моя мастър, аз само асистирам“, заяви той. „Мастър“? Не знаех, че след „мастър-шеф“, „мастър-клас“ и т.н. подобна дума се използва и в лекарските среди.
Тия дни се прощаваме със Стефан Данаилов. „Мастъра“, наричаха го студенти и колеги. Забелязвам как медиите варират и нямат консенсус с „ъ“ или „е“ се пише чуждицата. С „Мастъра“ се простиха и хиляди българи във Фейсбук. Те не са нито студенти, нито театрали, но в залисията (и според модата на деня – извинете за кощунството) искаха чрез думата да покажат преклонение пред Данаилов. В същото време се гневят на „превода“ на „Под игото“.
Нима не е налице парадокс?
И на мен ми е ценно „Под игото“, но всъщност езикът отдавна се обезцени – и го направиха хората. Като неизбежен процес.
Споделих наблюдението си в социалните мрежи. Моя позната с доза правота ме коригира, че „майстор“ отдавна има друго значение в българския език. „Мастър“ e подходящо, каза тя, щом и музиканти наричаме с небългарската дума „маестро“. Съгласих се. Само че проблемът е много по-дълбок. В „Дами канят“ разглезената щерка на големец (Боряна Пунчева в ролята) казва, че ще нарича инструктора Яким (Стефан Данаилов) „Джеки“. На младата представителка на хайлайфа (обществения авангард) не й хрумва да нарича Яким например Юри. Времето е късен соц, но още тогава е готино да си Джеки, не Юри.
Ето това „готино“ е причината днес готвачът да стане „шеф“,
майсторът – „мастър“, „фронт офис“ да смени „гише“ и т.н. Просто хората се чувстват добре, когато употребяват думи със западен произход. Така се преживяват като модерни. Да си модерен винаги е приятно, старомоден – обратно. Твърдя, че тази психологическа причина е в основата на ползването на западни чуждици. Винаги е имало привнасяне, но сега е разюздано – вътрешното усещане за комфорт с тях е водещата причина. „Мастер“, разбира се, е и руска дума. Но нали никой не си въобразява, че я
изговаряме заради „Мастер и Маргарита“
или друг образец от необятните степи. В масовите представи Русия никога не е била символ на модерното.
А забелязвали ли сте децата? Те не крият емоциите си и начина на изразяване. От много отдавна не крещят „Да!“, когато направят нещо успешно. Нито „Ура!“, когато някога момчетата викаха. В изблик на щастие казват „Йес!“. Те, разбира се, подражават на идолите от екрана. Но и възрастните го правим, защо? Да, а ние сме повлияни от интернет, филми и други форми на западна култура. Но не тяхната масовост е основната причина. Не и медиите. Имат роля, но не решаваща. Истинската причина е фактът, че чрез „бекстейдж“, „дрескод“, „тиймбилдинг“ и т.н.
ние българите се чувстваме като хората на запад
Не водим келяв български живот, нито сесесерския жизнь, а направо life – и светлина от бляскави прожектори ни връхлетява; същата, която според психологията ни постоянно облива хората на запад.
Това, разбира се, е фасадно щастие. То е вариант на „Криворазбраната цивилизация“. Кореспондира с фасадната ни демокрация и с фасадната ни свободна икономика. То е отклик на българската изостаналост. Няма новини в тези констатации. Но вижте колко е интересно - прозвищата не са случайни, езикът отразява светоглед; българското значение на „майстор“ е ясно, а „маестро“ идва от италиански в чест на италианските музиканти; „мастър“ е изцяло плод на англосаксонската култура; и именно потопените в нея млади студенти го измислят за Данаилов. Не искам да спекулирам, но мисля, че в едни стари времена той би бил наричан Дядо Данаилов, после Учителят Данаилов. Сега е „мастър“, а думата отразява представата на младото поколение за личност, която е „връх на върха“. Но да поспрем. Защо все пак не е „учителят“? Нима „Учителят Данаилов“ не замества смислово „мастър“? Нима не носи по-пълни конотации на признателност и привързаност? Твърдя, че е така, но младите не го употребяват. Ами не го употребяват, защото
„връх на върха“ в представите им има само в life;
героят, който е връх на върха, трябва да бъде част от него; те самите се чувстват успешни единствено в света на life; а да си „учител“ е адски „невървежно“ (не е „яко“, „готино“- на жаргон). Все едно да си юноша вместо тийнейджър – супер непрестижно. Ето как езикът се е превърнал окончателно в психология. А щом е такава, промените му се дължат не на него като структура, а на наши вътрешни потребности.
С всичко това искам да кажа, че ежедневието, понеже то не скърби за човешката кончина, си направи ужасна шега - драмата с „Под игото“ съвпадна с „мастъра“ като израз на уважение към починалия актьор. Доколкото не за първи път буболечки катерят Вазов, първият казус не е толкова страшен; по-страшно е, че с „мастър“-а онагледяваме не просто езикова промяна,
но и застинали комплекси като в „Криворазбраната цивилизация“
И именно те го променят. Не е ли гадно те да го променят? Не е ли тъпо да не го съзнаваме? Не е ли това най-обикновен живот под игото на комплексите? (Уточнявам за неразбралите, че примерът с Данаилов е произволен).
Но не си мислете, че обвинявам някого. Просто такова е времето, никой не може да се обърне срещу хода му. Съвременниците нямаме вина за стари натрупвания. Човек и да иска, просто не може да се пребори с някои неща. Ето пак пример – с малката ми дъщеря по цял ден гледаме песнички, на български и английски (съотношението е 30 : 70 в интернет); в един момент тя започна
да имитира прасенце с „ойнк-ойнк“, вместо „грух-грух“ –
повлияна от ония 70%. Веднага пуснах българска песничка. Там женски глас на чист роден език обясняваше на децата: „Как прави лъвът? - Прави „рооор““. Честно, не се бях замислял как прави лъвът в езика на Вазов и Алеко. Но „рооор“ определено е още една заемка от life. Ако някой си мисли, че може да спрем децата да изговарят „рооор“ и че „грух-грух“ няма да изчезне, значи е наивен. Тъжно, но е така.
А ето още малко трагедия и комедия заедно, просто в произволен пример – има една търговска верига за дрехи, нарича се New Yorker; под това название тя продава стоките си в България; смея да твърдя, че ако у нас се кръсти „Нюйоркчанин“, в магазините й ще влизат три пъти по-малко клиенти. Защо? Ами защото дрехите от New Yorker директно
идват в представите изпод ония бляскави
прожектори. А „Нюйоркчанин“ звучи почти като „видинчанин“, все едно го произнася баба от село. Кой иска да има общо с такава изостаналост?! Никой. Както и никой не ще да пазарува от „универсален магазин“, а задължително от „мол“. Както не записваме децата в школи, а в „академии“. Както и регистрирайки най-обикновено сдружение, го кръщаваме „институт“. Последните два примера са стари ползвани думи у нас, но са изменени съобразно употребата в „цивилизования свят“ - и ставаме великани в собствените си очи.
А за личните имена няма смисъл да коментираме. Яким отдавна официално е Джеки. Ясно е, че всичко това удовлетворява нашите психологически липси. По-комфортно, по-съпричастни с модерното се чувстваме така. Погледнати отстрани, сме смешни и нелепи. Но друго е по-любопитно – life-ът пълни ли сърцето? Защото, ако не го пълни, какъв е смисълът?
