Завърши февруарската мисия на Международния валутен фонд в Аржентина, проверяваща стенд-бай споразумението (помним кошмарните матрици и финансови рестрикции когато България разчиташе на заеми от МВФ). Заключението е: тотален фалит. Двойна несъстоятелност: поредният, девети национален банкрут от майската революция (1810) насам, откакто Аржентина е суверенна държава, третият от 2000 г. насам; от друга страна – пълен крах на най-скъпата спасителна операция в историята на МВФ, сключена през юни 2018 г. за 50 млрд. долара заем, увеличен два месеца по-късно до 57 млрд., от които 44 млрд. отпуснати и 13 млрд. долара спрени поради току-що признатия провал. В света на международните финанси заключението на МВФ, че дългът на някоя страна е необслужваем (в терминологията на Фонда: unsustainable, неустойчив) е равносилно на присъда за държавен фалит. След нея
започва неуправляем разпад
на националната икономика. Изнежените потребители от „златния милиард“ може би не могат да разберат какво по-страшно пропадане може да настъпи, след като Аржентина от години е в драматична рецесия: след 18.5% спад на брутния вътрешен продукт (БВП) през 2018 и прогноза за последващо потъване с 2.5% през 2019 и с 5% през 2020 г., при инфлация по официални данни 52% годишно, а според чуждестранни финансовите анализатори - над 70%? Ние, преживелите през разрухата на 1990 и на 1996 г., никак не се затрудняваме да си представим през какво ще преминат аржентинците следващите месеци и години. Можем да обобщим: ще стане като във Венецуела. Друга работа, засега непосилна за икономистите, е да се обясни
Аржентинският парадокс:
как е възможно толкова тежки и толкова чести кризи да се случват в толкова богата страна. Защото природата е дала на Аржентина огромни естествени богатства – обширни плодородни земи, метали, минерали, води, едни от най-големите залежи на литий в света, най-ценният метал в наши дни, когато галопиращият ръст на производство на всякакви батерии вдига търсенето, оттам и цените, всяка година с двуцифрени проценти. Даже самото име на страната говори за богатствата й. Аржентина идва от латинското argentum, сребро. И до 1910 г. сребърната страна е осма по богатство в света. Оттогава икономиката тръгва (с кратки периоди на подем) от зле на по-зле, та днес БВП на глава от населението и средните доходи едва стигат 1/3 от показателите на САЩ. Скоро ще се сринат още по-ниско. По някаква зла участ обаче богатствата на изтичат от страната, а националното й стопанство не може да излезе от капана на Аржентинския парадокс. Често повтарят прочутия икономист и нобелист Саймън Кузнец, че има четири типа държави: развити, развиващи се, Япония и Аржентина. Не е трудно
да набедим местните политици
за икономическите провали, съпътстващи цялата история на страната чак до последния фалит от февруари 2020. Обаче на власт са се изредили политици от всички бои, опитвани са всички познати рецепти за стабилизация, стимулиране и достигане на устойчив растеж. Без съществен успех. Значи причините са по-дълбоки, не че политиците са цвете. Можем да ги търсим в структурата на собствеността и обществото. В Латинска Америка е много популярна теорията за сблъсък между националната и компрадорската буржоазия, между местния и чуждия капитал, довел до трайно доминиране на последния. Компрадорите (от испанския глагол comprender, разбирам или може би от португалския comprar, купувам) са местните разбирачи, които работят като наемници или партньори на чуждите корпорации и банки, чуждестранните агенти, както ги наричаме днес. Факт е, че делът на националния капитал е скромен, а което е по-опасно и за разлика от конспиративните теории може статистически да се докаже, че на всички управляващи касти
икономическите интереси са емигрирали
и не се свързват със „страната на операциите“. Подобна картина беше типична за Русия и повечето страни, отделили се от бившия СССР, в някой от тях доминира и днес: всеки политически, икономически или друг някакъв значим фактор печели каквото спечели в страната и бързо изнася всичко, което докопа, право към чужбина. Като ще работи нещо на място, предпочита да кредитира дейността от задграничните си фирми, преки инвестиции предприема в краен случай и в минимален размер. (Нетни) спестявания няма, нацията е нетен длъжник на банките. А зададе ли се криза, от страната се изнася дори оборотният капитал, всичко, което може да се превърне във валута изчезва в странство със скоростта на тайфун. Това се нарича „бягство на капитала“ и е движещият процес зад финансовите дисбаланси. Никакви мерки за „капиталов контрол“ не го спират, даже го усилват. Дори
външният държавен дълг е само следствие,
той се дължи на постоянните, но негодни опити да се стабилизира националната финансова система – една невъзможна задача, докато съществува траен интерес не само целият национален доход, но дори и работният капитал на икономиката да се изнася зад граница. Тръгне ли веднъж потокът на капиталовото бягство, няма отърване, страната затъва в дълг, лихвите се вдигат, цената на капиталовите активи пада, хоризонтите се скъсяват, та дори да не стигне до държавен фалит, проклятието на дълга затиска цялата национална икономика, на която дори местните собственици гледат като на чужда крава. Чудо е да се възстанови финансовата стабилност на страна, веднъж затънала в блатото на дълга. Но пък постигнатата устойчивост лесно се губи. Ако погледнем малко по-далеч от носа си какви опустошения нанася проклятието на дълга дори на далеч по-богати на ресурси страни, лесно можем да преценим колко ценна е скъпо платената, отгладувана и изстрадана финансова стабилност на България. Разберем ли това, трудно ще допуснем който и да било да я руши – защото ни вреди, на всички нас, с траен икономически интерес обвързан тук, а не изнесен другаде.
