Премахването на ограниченията предизвика пълен хаос. Тълпи се блъскат пред баровете, казината са пълни, народ без маски слуша президента Тръмп на Маунт Ръшмор. А всички, които гледаме тези сцени от домовете си, се чувстваме като зрители на филм на ужасите, които крещят към екрана "Бягай оттам!". В такива случаи човек трудно устоява на изкушението да сочи с пръст хората, които не се справят със социалната дистанция.
Но гневът ни трябва да бъде насочен не към другите, а към правителствата и държавните институции. Днес всеки трябва сам да реши какви рискове да поеме, но десетки години изследване на човешките възможности показват, че човекът не се справя с преценяване на риска в сложни ситуации. По време на пандемия като сегашната, отсъствието на лидерство и неясните норми на поведение ще доведат до изключително погрешни решения. Ако един бизнес е отворен, но ще бъде опасно да го посещаваш, това е провал на управлението.
От март светът живее с простата инструкция "Остани си вкъщи!". Но докато случаите продължават главоломно да се увеличават, САЩ и другите страни продължават да разхлабват ограниченията и
изведнъж тежестта за трудните решения
пада изцяло върху отделните граждани. А тези решения изискват най-малко две крайно сложни когнитивни задачи - морална аргументация и оценка на риска.
Моята академична специалност е психологията на преценката и вземането на решения. Най-фундаменталният експеримент в тази дисциплина включва следната задача: "Представете си, че САЩ се готвят за епидемия от неизвестна азиатска зараза, в която се очаква да загинат 600 души" (ксенофобската употреба на "азиатска" в случая заслужава отделен материал). Участниците в експеримента трябва да изберат между две възможни програми за противоепидемични мерки - според план А 200 души със сигурност оцеляват, но никой друг няма шанс; при план В съществува една трета вероятност всички да оцелеят, но две трети е рискът всички да погинат. За част от участниците в експеримента двата варианта се представени като потенциал за спасени животи (200 души ще живеят), за другите - като потенциал за изгубени животи (400 души ще загинат). Експериментът показва, че трудното решение се повлиява драматично от семантичната формулировка на обстоятелствата - в първата формулировка повече хора избират план А заради сигурното спасяване на 200 живота, но при втората предпочитан е по-рискованият план В. Един от авторите на експеримента - Даниъл Канеман, през 2002 г. получава Нобелова награда за икономика за изследванията си (книгата на Канеман "Мисленето" е преведена и на български).
Когнитивната наука изобилства с
невероятни предсказания за ерата на коронавируса
Известна е човешката склонност да неглижира предотвратимите вреди от природно естество и да проявява свръхреакция към вредите, които произхождат от човешката дейност. Науката предсказва, че хората се успокояват, когато един смъртен случай от коронавирус се отдава на "съпътстващи заболявания" и напреднала възраст - обстоятелства, които липсват в техния собствен случай. Също толкова очакван е стремежът да хвърляш вина към хората, които не спазват социална изолация - това ни осигурява прилив на допамин, хормона на удоволствието. Известен е и ефектът на притъпената чувствителност към смъртта с увеличаване на смъртните случаи - разликата между нула жертви и една жертва е голяма, но разликата между 110 000 жертви и 111 000 е пренебрежима. Именно в това объркващо противопоставяне на математическото и екзистенциалното живеем в момента.
С разхлабването на мерките наглед прости преценки стават особено сложни
Какво е метър и половина дистанция?
Според научната литература ние сме по-уверени, че сме на метър и половина разстояние от приятел отколкото от непознат, освен това сме по-склонни да виним различните от нас, че не спазват дистанция, а собственото си придържане към правилата често надценяваме. Когато търсим правилното решение на даден проблем, то често клоним към решението, което в най-голяма степен отговаря на собствените ни интереси. Колкото повече свобода на движение ни се дава, толкова повече възможност имаме да съдим околните - а те в нашите очи винаги правят нещо погрешно. Как може да стоят на групи, да си говорят, да обикалят заведенията?! Кой нормален човек си пуска детето на обществен басейн?! Нима наистина ще каниш гости вкъщи?!
Дори когато обвинителите имат основание, това сочене с пръсти е безсмислено и дори вредно за обществото. Всяко съдене на другия е възможност гневът да надделее над емпатията. Но на прицела на моралния ни съд трябва да бъдат не индивидуалните граждани, изправени пред набор от разрешени опции и объркващи послания от институциите. В пандемията е твърде лесно да хвърляш гнева си върху хората, които правят грешен избор. Вместо това
държавните институции трябва да предложат ясни норми
на поведение и правила, които да позволят човек да взема решения от общ интерес. Повечето хора, които днес не спазват социална дистанция, си намират някакво оправдание за това. Намирането на оправдание е особено лесно при объркани, двусмислени указания. А колкото по-сложен е един проблем, толкова по-трудно ни е да намерим кристално ясно решение. Знам със сигурност дали ще си остана вкъщи, но схващането за "аз съм внимателен" има доста разтегливи граници.
Ясните указания в такива сложни времена ни помагат да вземаме по-лесно решения.
Ако маските намаляват риска от зараза, то носенето им трябва да бъде категорично изискано от държавните власти. Именно заради ненадеждността на нашата преценка по магазините и парковете бяха очертани кръгове и ленти, които да указват точното разстояние. А докато ние си хвърляме обвинения взаимно, огромни парични потоци и власт се съсредоточават върху обществени и частни институции, които имат достъп до експерти и капацитет да предложат конкретни правила на поведение. Именно тяхната неспособност да направят достъпно тестването, да защитят работещите на първа линия, да се справят с огнищата на КОВИД-19, да осигурят условия за стриктна дистанция и изолация заслужава нашия гняв. Настоящото половинчато отваряне е тресавище, гаранция за провал, вината за който лесно ще бъде хвърлена на безотговорните граждани вместо на виновните институции, които пак ще се измъкнат от контрол.
----
Тес Уилкинсън-Райън е преподавателка по право и психология в Пенсилванския университет.
