С падането на кабинета “Петков” страната потъна в поредната политическа криза. Предсрочните избори изглеждат като най-вероятния сценарий. В известен смисъл, всички политици ще загубят от това. Управляващите – защото не успяха да проявят нужната далновидност, за да се задържат на власт. А опозицията – защото направи всичко възможно, за да разклати държавата във време на война и криза.

Един политик обаче ще спечели от новия трус – президентът Румен Радев. Когато се изчерпят възможностите да се сформира ново правителство, държавният глава по конституция трябва да разпусне Народното събрание и да насрочи избори. И докато не се събере следващият парламент и не излъчи редовен кабинет, страната ще се управлява от служебен, назначен от президента. С други думи, кормилото на държавата най-вероятно ще попадне отново в ръцете на Радев, както двукратно се случи през 2021 г.

Тогава той съсредоточи безпрецедентна по размерите си власт за президент в парламентарна република. При това за цели 6 месеца! Предприе ударна чистка по всички нива на изпълнителната власт и успешно се наложи като основна държавна и политическа фигура. Не го постигна сам. Получи (не)волната подкрепа на политическите партии. За невероятно кратко време те превърнаха Народното събрание в немощна и противна сбирка на хора, разкъсващи се един друг заради дребните си ежби за власт. Законодателната власт на практика престана да съществува. Изпълнителната се превърна в играчка на Радев.

Така балансът на политиката беше нарушен. А нашата уж демократична република се люшна опасно в посока към единовластие. Много подобно, впрочем, на едноличната власт, която се стремеше да упражнява като премиер Бойко Борисов, срещу когото президентът вдигна юмрука по време на гражданските протести.

„На президента Радев президентската институция му е тясна. Той иска реална власт, а президентската институция не дава такава.” Така съвсем наскоро водачът на БСП и вицепремиер в оставка Корнелия Нинова описа амбициите на държавния глава. И е права (макар че дълго й отне да стигне до това откровение). При какви обстоятелства обаче Радев може да се сдобие с реална власт? Само при условия на тежка политическа нестабилност – както беше миналата година.

През ноември Кирил Петков състави редовно правителство,

политическата криза приключи, а с нея и царуването на президента. Четворната коалиция стана (макар и за кратко) новият център на властта. А Радев беше изтикан настрана и заключен отново в тесните предели на президентските си правомощия в „мирно време”. Където принципно му е мястото.

На държавния глава обаче му се беше усладила ролята на Цезар. И загубата й го настрои агресивно срещу новото управление още от самото начало. Първо атакува кабинета по македонския въпрос. За Радев той беше и остава централен, защото му позволява да се изявява като защитник на националния интерес в страната и на международната сцена. Без много да се церемони, президентът буквално си присвои разрешаването му, нищо че външната политика е запазена територия на Министерския съвет. Направи го много умело – свика Консултативния съвет за национална сигурност (КСНС) и чрез него създаде политически консенсус около позицията, която защитаваше. Така хитро я наложи и на самото правителство. Неопитният в подобни интриги Кирил Петков беше тотално изигран, а амбициите му да разреши спора със Скопие за няколко месеца и да се увенчае с лаврите отидоха по дяволите. А позицията на КСНС стана повод за неколкомесечни раздори сред бившата четворна коалиция, като накрая дори послужи за претекст на ИТН да изостави съюзниците си. Това беше и началото на края на кабинета „Петков”.

Междувременно започна войната в Украйна

И тук конфликтът между президента и премиера имаше международно измерение, защото засягаше въпроса дали страната ни да изнася оръжие за Киев – нещо, което всичките ни съюзнически страни правят. Радев се превърна в рупор на силите (като БСП), които категорично отхвърляха да се предостави реална военна помощ. Предлогът му беше, че иначе България пряко ще се замеси във войната. Така обаче президентът напълно игнорира факта, че Москва вече беше предприела агресивни действия срещу нашата страна, като прекрати газовите доставки. За Радев обаче въпросът за военната помощ беше второстепенен. Същественото в случая беше, че това се превърна в удобна възможност да предизвика пореден дълбок разрив в кабинета – втори такъв след македонския въпрос.

Лесно се вижда колко умело

президентът се възползваше от злините и проблемите,

които се изсипаха над страната, за да отслаби кабинета, а оттам и политическите си врагове. Така стъпка по стъпка той спомагаше за нагнетяването на политическо напражение, което и без това растеше непрекъснато заради конфликтните интереси на водещите политици. И накрая мозайката се нареди! Правителството падна и навлязохме в политическа криза.

От бързане да пресече окончателно желанието на „Промяната” да управлява чрез настоящия парламент президентът даже насрочи консултациите за съставяне на втори редовен кабинет по време на актуализацията на бюджета. И когато управляващите в оставка му отказаха, директно ги посече и

скоростно се завтече да раздава мандатите

Почти няма надежда, че ще се състави ново правителство, колкото и лицемерно да се жалват политиците, че предсрочните избори са по-лошия сценарий. Накратко казано, пътят за ново управление, доминирано от Радев, изглежда открит.

Ако се повтори ситуацията от 2021 г., тогава става съвсем реална опасността България да се изроди в

нещо като квазипрезидентска република

Слабостите на политическите партии, а оттам на законодателната и изпълнителната власт правят подобна периспектива почти неизбежна. Затова вероятно вече се чуват гласове да се отстрани от конституцията институцията на служебния кабинет. Това изглежда разумно, но от политическа гледна точка е напълно нереалистично. Депутатите не могат дори за една актуализация на бюджета да се разберат, какво остава да съберат мнозинство от две трети в парламента, за да прекроят основния закон.

На експанзията на президентската власт обаче може да се противостои. Трябва поне някои от политиците отново да започнат да си говорят; да градят устойчиви отношения и стабилни коалиции. С малко, но здраво мнозинство може да се поддържа правителство, което да управлява страната дългосрочно и да не се позволява на президента да поема кормилото.