България не бива да бъде президентска република, защото нашият иначе умен и честен избирател е прекалено емоционален, прекалено лековерен, лесно се поддава на медийни манипулации и може да произведе в президент всекиго.

Освен това винаги съществува и опасността от възникнали в последния момент обстоятелства – случайни или не – които да ни докарат до главата някого, дето после ще се чудим откъде ни е дошъл. Ако Петър Стоянов и Богомил Бонев не се бяха скарали по този махленски начин, Първанов нямаше да стане президент. Ако Борисов не се беше държал така неадекватно и не беше издигнал неизбираем кандидат, и Радев нямаше да стане президент. Някой привърженик на конспиративните теории сигурно би казал, че тези „изненади“ зорлем се случват, за да се даде на социалистите президентския пост, та да не са капò.

И аз като другите гледах т.нар. „отчет“ на Радев по случай две години от президентстването му. Не знам кой пише изказванията му – вероятно някой журналист от „Дума“ – но тази реч повече приличаше на

надъхваща сказка пред колектива на някое ТКЗС,

отколкото на обръщение към нацията от страна на личност, която по конституция трябва да олицетворява държавността в нейната монолитност и надпартийност. Дори Корнелия Нинова се държи по-благо, и то когато е най-превъзбудена! Радев говорѝ за критични моменти, потъпкано и преследвано слово, плячкосване, беззаконие, ерозия, безцеремонност, автокрация, срив, скандали, зависимости, бутафория, непредсказуемост, маргинализиране, бедност, неравенство, протекции, фаворизиране и катастрофа. Радев очевидно е много обиден за самолетите. На моменти имах чувството, че цялата му горчива реч се произнася именно заради тях. Сигурно в сърцето си президентът таи голямо разочарование, но за това се е говорило и още ще се говори на други места.

Когато стане дума за надпартийност, не мога да не се сетя за Симеон II. Няколко пъти съм имал възможност да разговаряме – нито аз съм искал нещо от него, нито той е искал нещо от мен, често мненията ни за глобализма, мултикултурализма и толерантността са се разминавали (при което реакционерът винаги съм се оказвал аз) и мога да кажа, че познавам възгледите му за националното единство. На тези разговори съм затвърждавал убеждението си, че във всяка ситуация има и добро, и лошо. Често трябва да виждаш лошото, за да се бориш с него, но понякога трябва да гледаш и доброто, за да го уголемяваш. И друго: многопартийността, разделянето на политически активните граждани на партии не е (или поне не би трябвало да бъде) нищо повече от вървене по различни пътища към една цел. Можеш да си избереш път според темперамента, възпитанието и ценностите, можеш упорито да вървиш по него, като с презрение подминаваш всеки кръстопът. Но можеш да се качиш на някое дърво и да гледаш отгоре всички пътища едновременно и ако това зависи от теб – да се стараеш те да не спират да водят към една цел. В едно справедливо и демократично общество пътищата са различните политически партии, а пък общата цел обикновено наричаме „национална доктрина“ или „национален идеал“. Голямата драма на нашето съвремие е, че нямаме цел и идеал или не можем да ги назовем. Или пък (което е още по-лошо) не желаем да ги назовем, не желаем да ги признаем. И това не се отнася само за българите.

Това е един начин на мислене, който с лека ръка пропиляваме, заети яростно да нападаме, да се делим, да отхвърляме, да заклеймяваме и да спасяваме народа от злодеите. Между другото, Симеон II никога не е казал лоша дума за никого. Ама, наистина за никого!

Що се отнася до Румен Радев, аз нямам намерение да анализирам речта му дума по дума, макар че би се оказало хем забавно, хем поучително. Предпочитам да говоря за изкушението. За съблазънта и прелестта. Знаете ли какво е прелест? Не, не е това, което си мислите, особено в множествено число.

Прелестта е самоизмама, самомнение, самозаблуда в собственото достойнство, самозабравяне. От нея идва и глаголът „прелъстявам“. Духовната прелест е греховно състояние на нездрава мистика, свързано с погрешна висока оценка на собствените духовни преживявания. За нея Игнатий Брянчанинов – руски дворянин, епископ и един от най-големите богослови на XIX век – казва, че е „отклоняване към лъжата въз основа на гордостта“.

А каква е политическата прелест?

Тя също е отклоняване към лъжата въз основа на гордостта. Много често произтича от институционалния рейтинг, който няма нищо (или почти нищо) общо с личностния рейтинг. За да се убедим, че е така, е достатъчно да си представим, че Мая Манолова, същата Мая, със същите убеждения, със същите качества, със същата енергия и мерак за публичност не е омбудсман, а директор на „Топлофикация“ или на „Паркинги и гаражи“. Представете си какъв би бил нейният рейтинг тогава и ще разберете какво имам предвид, като казвам, че рейтингът на институцията е различен от рейтинга на личността и си води свой-собствен живот. Обикновено когато институцията не се намесва по болезнен начин във вашия живот, било защото няма нужната власт, било защото вниманието ѝ е фокусирано в друга посока, тогава тя има висок рейтинг. Вижте рейтингите на нашите три поредни еврокомисарки. Някой знае ли с какво точно се занимават те? Някой сетил ли се е за конкретно тяхно действие, когато е отговорил с „по-скоро одобрявам“ на социолозите? Едва ли. Но очевидно е достатъчно да не се пречкат, докато иначе са „голяма работа“, и „представят България пред света“.

И президентският рейтинг е като на еврокомисарките

– рейтинг на институцията, а не на личността. Обаче изпадналата в политическа прелест личност в един момент започва да си въобразява, че е точно обратното – че популярността ѝ се дължи на персонални достойнства, а не на длъжността, която заема, и че ако длъжността се радва на някакво одобрение, то е само защото я заема такава светла личност.

Тогава изпадналата в политическа прелест личност си въобразява и други неща. Представя си как с президентски указ учредява „Съвет за стратегическо развитие на България“, тъй като другите институции не са способни да се справят със задачите си. А не са способни по простата причина, че Румен Радев не е слънце (макар че знае ли човек...), което да огрее навсякъде и не може на всяка институция да влее от нечовешкия си рейтинг, както влива на президентската такава. Какъв ще се явява този „съвет“: хунта? И пак ще се състои от интелектуалци.

Това вече става смешно, но идеята е ясна: „Вижте ме! Аз правя надпартийна партия!“

Изпадналата в политическа прелест личност на Румен Радев е готова да подкрепи и нов политически проект. Кога стана президент, кога се захвана с партийно инженерство! Неговата сметка е проста – вижте ми рейтинга като президент: с тези проценти ще имам парламентарно мнозинство, а там властта вече е истинска. Проста сметка, но и смешна. Прелестна. Нима не е пред очите ни рейтингът на политическата партия на предишния президент?

Понеже Радев не е твърде комплициран човек и попадането му на този пост е донякъде случайно (заради домогванията на БСП и грешките на ГЕРБ), той лесно изпада в прелест, лесно се поддава на властолюбие, не може да се сдържа, не умее да се държи на положение, ламти за слава и власт и сякаш повече за слава. Това определя и решенията му. Хора като него не са готови за власт и е опасно да бъдат избирани. Ето защо България не бива да бъде президентска република.

Ако голяма власт се окаже в ръцете на случаен човек, резултатите могат да се окажат плачевни. И затова, докато демократичният процес у нас е такъв, нека на президента не се дава повече власт, отколкото има в момента. Но ще кажете: ами ако се появи достоен и кадърен президент, и него ли ще препъваме? Ще се наложи. Всеки ден пропиляваме богатства от страх да не станем жертва на простотии. И освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен, за да не може никой за нищо да се кандидатира от Картагенския многомандатен избирателен район.