Един колега, надарен с необозрим природен интелект, необременен от празни занимания като четене на икономически трудове и ровене в скучни цифри, даде най-важния днес отговор – как да възстановим икономиката след кризата и Голямото Изключване. Трябват неколцина „млади момчета“, стига само „да знаят езици“, за няколко дни да съберат всички „стратегии и програми“, с които другите нации борят кризата. И после „да седнем на една маса“ (нашите шефове на маса обичат да сядат), да поумуваме и
да си изберем стратегия наготово
Наистина безценен замисъл – цената му е точно равна на нула. Защото никой, никъде не е показал никаква смислена стратегия, камо ли обвързана с балансирани числа икономическа програма за преодоляване на природната катастрофа, която още бушува и унищожава и хората, и обществата им, и стопанството им. Пандемията не е продукт на икономически процеси, тя е външен за стопанството фактор, затова разрушаващото й въздействие не може да се предвиди, моделира, прогнозира и програмира с методите на икономическата наука. Следователно не може да се определи оптимална икономическа политика. Ние дори не познаваме профила на кризата, т.е. нямаме идея докъде ще стигне разпадът (къде е дъното?) и как ще се държи икономиката като го стигне. Оптимистите от миналата зима ни ободряваха, че кризата ще е V-образна (производството рязко ще спадне и също толкова бързо ще се върне на предкризисното ниво). Песимистите плашеха, че ще е L-образна (ще се сринем до дъното и ще замрем там за дълго, като L…….). Трети мъдруваха как ще е U-образна (срив, допотъване, влачене по дъното, мъчително изплуване и бравурно връщане – по-образно е с арабската буква „ба“). И никой не позна, мина лятото, дойде втората вълна, с нея новите брътвежи за криза с двойно дъно W. Сега казват, чакаме и трета, и пета вълна, може да рисуваме кризата като един безкраен зиг-заг: WWW, най-добре с наклон все по-надолу. Безкрайната икономическа мъдрост ни дари
теорията К - като „ключ“
за измъкване; каквото и да се случи – все сме прави. „К“ значело, че корона-кризата влияе различно на отраслите и дори на отделните фирми в един бранш. Едни се свличали отвесно по лявото рамо и фалирали, други малко падали и бързо изплували по горното дясно рамо на буквата, трети пропадали, после допотъвали по линията на долното дясно рамо. Абсолютен брътвеж. К значи „нищо не знам, само си говоря“. Кръгла нула. Като Куха Кофа. Същата работа са „стратегиите и програмите“. Такива няма. Така наричат онези приспивни или ободряващи утопии, с които правителствата по света и всякакви международни мрежи и организации увличат склонните да им вярват. Те просто казват на жадуващите сигурност в днешния хаос и безпътица онова, което те желаят да чуят: ще се оправим, ние (които и да сме) знаем какво правим, имаме (таен, но безпогрешен) план как да оправим нещата. Тези утопии имат обикновено гръмки имена, като „Рестарт“, „RenEU“ и особено популярната напоследък „Reset“ (презареждане, рестарт) на Световния икономически форум. Световната икономика не е машина, която да загасиш и включиш пак, човекът няма червено копче, което презарежда „фабричните настройки“ и пуска блокираните от програмна грешка функции да работят отново. Всички тези утопии са изначално празни и сбъркани като копчето, което г-жа Клинтън занесе на руския външен министър, надписано „перегрузка“ (претоварване) вместо „перезагрузка“ (презареждане). Рестартът е илюзия. Не можеш да започнеш икономиката отново. И да имаме устройство с бутонче „Reset“, то най-много да презареди старите грешни програми и настройки, няма как с едно натискане вместо блокиращата стара, да зареди друга, нова, изправна програма. И да рестартираш диск на Сузанита, едва ли ще засвири „Компарсита“.
Когато не знаеш какво правиш,
най-разумно е да се стремиш да допуснеш минимум грешки, да понесеш най-малко вреди. Исторически и статистически е доказано, че най-големи вреди нациите понасят от агресивни утопии, които изискват да се вложи огромен ресурс в името на неясна, несигурна, вероятно и невъзможна цел – като „чучхе“, „големият скок“ или „да изградим втора България“ с инвестиции, финансирани назаем. А „приватизация чрез ликвидация“ помните ли? Днес се преживят доста такива безумни, но скъпи идеи в Европа. Добрата новина е, че и целият Евросъюз и повечето държави в него, приличат на конника без глава. Той ту застива вкаменен, ту се втурва галоп в една, после обратната посока. Един затваря бизнеси, друг отваря, ту обещават мерки, после удължават забрани. Един и същи лидер се кълне, че ще компенсира от хазната „до 80% от постъпленията преди кризата“, после месеци „създава правила“, накрая казва, че „държавната помощ не може да е безкрайна“ (а „изключването“ може ли?), та ще я спира.
Близо година пуйчат „спасителния план“ с мерки за „незабавна подкрепа.“ Ако се помотаят още толкова, няма да има нужда от спасяване: оцелелите ще са се спасили сами, а другите, нуждаещи се, вече няма да ги има. Всъщност стратегията „конникът без глава“ не е никак лоша. Такъв конник се носи накъдето тича конят, воден от естествения му нюх и инстинкт. Не познавам кон, който да е чел Клаус Шваб или надут със самоувереност да рипне в някоя урва.
