Не е тайна, че всички страни се шпионират взаимно. И че от време на време залавят чужди шпиони, които разменят за свои разкрити агенти. Тази практика съществува не само от едно столетие. Но появата на СССР внесе в този старинен обичай нов нюанс - именно той започна да разменя провалилите се агенти не за чужди шпиони, а за свои граждани, които излежават присъди за инакомислие. В днешна Русия те се наричат "чуждестранни агенти", но това не променя същността на нещата.
Ако гражданин попадне в затвор в Русия, той става пълна собственост на държавата, и ако случайно се окаже някому нужен, властта с охота го използва като разменна валута. Тази удивителна традиция, която само преди десет години изглеждаше архаична и дива, възкръсна в съвременна Русия. И това се случи толкова естествено и непринудено, че никой даже не задава въпроса има ли право държавата да прави подобен обмен. Може би, защото логиката е, че ако държавата може да хвърля в затвора когото си пожелае за каквото си пожелае, има право и да екстрадира човек зад граница без негово съгласие.
Във времената на СССР държавата можеше и да лишава своите разменени граждани от гражданство /докато те преминават границата или летят през океана/. И тогава някак си всичко става логично: даваме "чужд", взимаме "свой". Сега, когато мнозина мечтаят за съветските времена, подобен трик може да стане само с чужденци, получили руско гражданство. "Своите" трябва да бъдат предавани с руските им паспорти. Вероятно този "дребен" конституционен проблем ще бъде поправен с времето и президентът ще получи възможност да изчегъртва неудобните руски граждани не само от територията на страната, но и от паспортните регистри. Тогава няма да има нужда да се маскират размените, просто неудобните ще се изпращат възможно най-далече. За да стане най-накрая всичко като в "далечния и прекрасен" СССР.
"А къде е границата?"
А в "далечното и прекрасно минало" подобни размени имаше достатъчно.
През 1986 г., в началото на перестройката, за съветски шпиони беше разменен изключително ярък критик на съветската власт, един от основателите на Хелзинската група - Анатолий (Натан) Шчарански. Той прекара в затвора 9 години (от 13-годишната си присъда), при това над 400 дни бе в изолатор, и вместо просто да го пусне на свобода /както настояваше международната общественост и президентът на САЩ/, тогавашният президент Михаил Горбачов реши да го включи в списъка за размяна на шпиони.
На 11 февруари 1986 г. Шчарански заедно с още двама гражданин на ФРГ и един гражданин на Чехословакия е закаран на моста Глинике в Берлин /същият "Шпионски мост", за който Стивън Спилбърг засне филм и където поне три пъти са разменяни съветски шпиони с американски/, за да бъде заменен с арестувани в САЩ шпиони от Чехословакия и ГДР. Тъй като никой не смятал Шчарански за шпионин, той се оказал на моста без охрана и постоянно се лутал насам-натам.
- А къде е границата?, попитал той внезапно граничарите от ГДР.
- Ей тази широка бяла ивица, която през цялото време пресичате, е границата, отвърнали невъзмутимо те.
Шчарански е необикновен човек, по-късно ще направи блестяща политическа кариера и ще оглави няколко израелски министерства. Все още е жив, независимо от "усилията" на съветската затворническа система да разклати здравето му. Живее в Йерусалим.
Веднага след Шчарански, през октомври 1986 г., шпиониращият сътрудник в представителството на СССР в ООН Генадий Захаров бе разменен за ръководителя на Хелзинската група Юрий Орлов /който излежаваше присъда в колония в Якутия/. Орлов е докаран в Москва, в затвора "Лефортово", казват му, че го лишават от гражданство и го качват на самолет до Ню Йорк. Орлов е талантлив физик, остава в САЩ и става професор в университета "Корнел". Почива през 2020 г. на 96-годишна възраст.
Но това са размени в последните дни на съветската власт. А преди това, когато съветската империя е изглеждала вечна, подобна практика е била традиция.
През 1979 г. в САЩ са заловени работещите в ООН сътрудници на КГБ Рудолф Черняев и Валдик Енгер. Те са хванати при опит да копират секретни документи и набързо са осъдени на по 50 г. затвор.
Това се оказва шанс за Александър Гинзбург, литератор и създател на поетичния алманах "Синтаксис", където са отпечатвани стихове на Белла Ахмадулина, Андрей Вознесенски и други невероятни поети. Той е осъден за този алманах на 2 г. затвор. След това е пратен в затвора за 6 г. за сборника с документи "Бялата книга" /по мотиви от политическия процес за "антисъветска пропаганда" срещу писателите Андрей Синявски и Юли Даниел/. После, в края на 1970-те години, Гинзбург живее известно време в Тарус, където участва в нелегалното разпространение на съчиненията на Александър Солженицин. За това първо е пратен в психиатрия, а след това за много години - в затвора, за "антисъветска пропаганда". В колонията в Мордовия той работи в цех за производство на огледала, сред стъклен прах и пари сярна киселина. Явно планът е бил да се унищожи неуморният дисидент чрез вредното производство... И изведнъж през 1979 г. е разменен.
Освен Гинзбург в сделката влизат украинският историк и писател Валентин Мороз, баптисткият пастор Георгий Винс и евреите Марк Димшиц и Едуард Кузнецов (които след поредица от откази за репатрация се опитали да отвлекат самолет, за да стигнат до Израел). Последните двама били осъдени първо на разстрел, но после присъдата била смекчена на 15 г. колония.
По традиция на политическите затворници не е казано до последно, че се готви размяна. Те трябвало просто да гадаят къде ги водят и какво ще се случи с тях.
Гинзбург си спомня: "Пак "воронок" /черен автомобил за превоз на затворници, бел.ред./, после пак влак, с който ни водят в Москва. При това пуст вагон, един от нас - в единия край на вагона, друг - в другия, третият - по средата. Около всеки - часови в парадна униформа. След това ни водят в "Лефортово", при началника на затвора. До него двама цивилни, които обявяват: От името на Върховния съвет ние заявяваме, че вие се лишавате от гражданство и се екстрадирате извън пределите на СССР".
Едва в самолета той научава, че неговите близки също са включени в размяната и се изпращат в САЩ заедно с него. Явно това става традиция след знаменитата замяна на Владимир Буковски с Луис Корвалан.
Александър Гинзбург и Владимир Буковски
Размениха Корвалан за прост хулиган
Стриктно погледнато, това е размяна на дисидент за дисидент, тъй като Луис Корвалан като лидер на чилийската компартия дълго време живее нелегално, а с идването на Пиночет на власт се оказва в затвора и става най-известният чилийски политически затворник. Политбюро на СССР много искало да го измъкне от затвора /"не изоставяме своите"/, затова инициативата за размяната идва именно от Кремъл. Преговорите се водят през Вашингтон, който имал по онова време известно влияние върху Пиночет, докато СССР е скъсал дипломатическите си отношения с Чили.
За американците кандидатурата на Буковски е била очевидна: това е най-знаменитият дисидент в СССР. Четири ареста, 12 години лагери и психиатрии, гладни стачки и яростни протестни писма - Буковски в очите на международната общественост е бил истински герой. И съвсем естествено е бил много неудобен за Кремъл, който нямал нищо против да се оттърве от него.
На 18 декември 1976 г. Буковски е качен на самолет, летящ към Цюрих, в затворнически дрехи и в белезници. До последната секунда той няма идея къде го водят и бил убеден, че са го извели от затвора, за да го убият. В самолета вече били майка му, сестра му и тежко болният му племенник. В същия ден в Москва бил доведен Луис Корвалан, който също бил леко шашнат от скоростта на събитията. Ето какво си спомня той: "Седя в затвора, внезапно ме извикват. Мисля си - край. Качват ме на самолет. А охраната на Пиночет тогава хвърляше затворниците в морето. Мисля си: аха, всичко е ясно. Приземяваме се, и изведнъж - Швейцария. Казват ми, че ще ме отведат в посолството на СССР. Аз спокойно осъзнавам, че съм полудял..."
Долу-горе същото се случва и с Буковски. "Изведнъж се появява надзирател и дава команда: На изхода с вещите! Мислех си, че ме прехвърлят в друга килия. Събрах си вещите: парче сапун, кърпа за почистване... Спомних си, че дадох ботушите си за поправка. Бяха хубави, един сълагерник ми ги направи. Но офицерът ми казва: "Абе няма да ти трябват повече ботуши!". Сърцето ми спря. Мдааа, сега ще ме изведат в гората и ще ме гръмнат".
Всъщност скоростта, с която се случва тази размяна, има друго обяснение - на следващия ден Леонид Брежнев навършва 70 години и искали Корвалан да му е подарък за рождения ден.
В интерес на истината Корвалан изобщо не ставал за ролята на играчка за Брежнев. Чилийският комунист получава квартира в центъра на Москва, но никакви благодарности не изпитвал. Пред унилия Брежнев той предпочитал компанията на румънския диктатор Николае Чаушевску, на когото гостувал многократно.
Корвалан и Чаушеску в Букурещ
А в началото на 1980-те години толкова силно му се приискало да се върне в родината, че си направил пластична операция, получил от КГБ фалшиви документи и се отправил в Чили. Там живял тихо и спокойно под чуждо име до падането на режима на Пиночет. Умира в Сантяго през 2010 г. на 93 години.
Буковски се установява във Великобритания, където пише най-известните си книги: "И се връща вятърът" и "Писма на руския пътешественик". Формално той не е лишен от гражданство, но и присъдата му не е отменена - тя отпада автоматично 15 г. по-късно. След краха на СССР Буковски често идва в Русия и се занимава с политическа дейност. През 2007 г. даже го номинират за кандидат за президент, но той отказва да се състезава. Умира в Англия на 76 г. през 2019 г.
Тази размяна се запомня и благодарение на знаменита частушка. В навечерието на последния арест на Буковски през март 1971 г. в "Правда" излиза статия, в която го наричат "злобен хулиган, занимаващ се с антисъветска дейност". През 1976 г. поетът и дисидент Вадим Делон пише частушката:
"Обменяли хулигана
на Луиса Корвалана.
Где б найти такую б…ь,
чтоб на Брежнева сменять?!"
Ако се сменят имената и фамилиите, тази частушка е напълно подходяща и като коментар за сегашните събития.
