Сержантът от руската армия Вадим Шишимарин участва в бойните действия в Украйна само 5 дни. След това стана първият обвинен във военно престъпление и бе осъден в Киев на доживотен затвор за убийството на 62-годишния тракторист Александър Шелипов.
Военнослужещ неудачник
"Шишимарин може да бъде наречен военнослужещ неудачник", казва прокурорът от украинската главна прокуратура Андрей Синюк. На 26 февруари голяма колона руска войска се разполага във формата на буквата Г в гората недалеч от село Камиши, Сумска област. Три денонощия преди това военнослужещите в Белгородска област са свикани на сбор. Вземат им парите и телефоните, дават им пакети със суха храна за три денонощия. Границата с Украйна прекосяват около 9:00 ч. сутринта на 24 февруари. Два дни висят по пътищата, за да се прегрупират и да оправят техниката - и ето сега в гората отново стоят.
Сапьорите са поставили светозвукови мини и предупреждават войниците да не се отдалечават на повече от 30-35 метра от лагера.
В нощта на 28 февруари един от наборниците попада на мина. Останалите не разбират какво става и откриват автоматичен огън. В резултат, въпреки че не са водили военни действия, 5 дни след началото на войната имат вече четирима ранени, включително и командира на взвода.
Командирът на полка нарежда ранените да бъдат върнати на руска територия, която е на 100 км от тях. На 28-и потегля малка колона от 5 военни машини с ранените. 21-годишният Вадим Шишимарин е един от съпровождащите колоната. Шишимарин е слаб, невисок, с почти детско лице и уплашени очи. "Не създава впечатление на професионален военен, особено от елитна танкова дивизия", казва адвокатът му Виктор Овсянников.
Шишимарин е роден в Уст-Илимск, Иркутска област. Той е най-големият от пет деца. Шишимарин завършва професионално техническо училище, а през 2019 г. го вземат в казармата. Пред Би Би Си и двамата му родители не могат да кажат от какво се е интересувал синът им. Дори не знаят къде е работил. "Ами работеше някъде", казва баща му Евгений.
През пролетта на 2020 г. Вадим подписва договор за професионален военен. До началото на войната е произведен в сержант и става командир на отделение в четвърта Кантемировска дивизия. Основният мотив на Шишимарин да се включи в армията е, за да помага на майка си и по-малките си братя и сестри. Това казва пред съда в Киев. Заплатата му е била около 550 долара, войската го храни, облича, дава му подслон. Телевизия "Настоящее време" откри, че Шишимарин е и длъжник, взел повече от 200 000 рубли кредит.
Майка му разбира, че има война, едва когато синът ѝ е пленен... "Нямах никакво понятие, че има война, че нещо се случва в Украйна... Не влизам в интернет, не гледам новини. Не ме интересува, там показват какви ли не дивотии."
"Не мисля, че тези момчета са отишли там, за да убиват, стрелят, да завладеят нещо, изобщо не им е нужно това - казва бащата. - Ама какви професионалисти са?! Та той преди това стреляше по дървени мишени!"
Пътниците в сивия "Фолксваген"
Колоната с ранените успява да измине едва 20-25 км и попада под украински обстрел. Първата ракета попада в първата машина в колоната, втората - в камиона с ранените. Три месеца по-късно все още има следи от стълкновението. Изгорялата БМП, взривеният камион. Търкалят се консерви "Телешки кюфтета", "Каша със свинско".
Има и два кръста. Местните хора разказват, че руските войници оставят труповете на убитите си другари, местните ги погребват. Били девет или десет тела.
След обстрела оцеляват 15 руски войници. Качват ранените в оцелялата БМП, останалите вървят след машината, насочват се към село Камиши. Километър по-късно срещу тях се движи сив "Фолксваген". Руснаците откриват огън. Шофьорът на леката кола успява да избяга. При стрелбата спукват предната лява гума на колата. Петима от войниците се качват, за да се придвижат по-бързо.
Зад волана е прапоршчик Макеев, до него седи непознат в камуфлажна униформа. Няколко часа по-късно, след като е убит, в дрехите му намират лична карта на Иван Куфаков. В съда Шишимарин го нарича "непознатия". Следствието не успява да установи къде е служил Куфаков и как се оказва там. На задната седалка е Шишимарин, до него е 20-годишният редник Иван Малтисов от село Парапино в Мордовия. Към 24 февруари е служил едва 3 месеца в армията, но успял да подпише договор за професионален военен. С най-висок чин в колата е старши-лейтенант Калинин. Той се качил отзад в открития багажник.
След няколко минути колата пристига в селцето Чупаховка. Главната улица е чудесно асфалтирана миналата година. "Асфалтът не пострада изобщо от танковете, които минаха", разказва местната жителка Катерина. Тя е от Беларус, но станала местна снаха. Работила 30 години като лелка в детската градина, а мъжът ѝ Александър - като тракторист. Родили си момче и момиче, но дъщеря им умира на 8 години от рак.
"Александър можеше да кара всичко - трактор, булдозер, комбайн", казва Катерина. "Беше добряк. На никого не отказваше помощ. Зарязваше си работата, за да отиде да помогне. Понякога му се сърдех, а той ми казваше: "Катюха, ще свършим и нашата работа. През живота си и едно хапче не е пил. Здравеняк беше", разказва жената.
Допреди няколко години са имали доста голямо стопанство, после оставили само гъските и патиците. Щели да правят ремонт и най-сетне да поживеят за себе си. Започват бомбардировките. Шелипови решават да останат в селото. Александър наблюдавал как преминава руската техника. Само за една нощ преброил 800 единици. Катерина се криела в бомбоубежището на съседите. На 28 февруари Катерина приготвя закуска, когато Александър ѝ казва, че ще иде на отстрещното хълмче да огледа обстановката. Грабнал колелото и потеглил.
В съда тя описва в детайли как е бил облечен мъжът ѝ - с шапка с петле, с куртка, панталони. Цивилен, не може да се обърка с украински военен. Това е последният път, когато Катерина вижда мъжа си жив.
Шелипов се огледал на хълмчето и потеглил обратно. Недалеч от дома му му звъннал телефонът. Обадил се приятел от Чупаховка, също тракторист. С едната ръка Шелипов бутал колелото, в другата държал стария си "Самсунг" с копчета. Първи го забелязват прапоршчик Макеев и седящият до него Иван Куфаков. Двамата решават, че цивилният докладва за тях на украинската войска.
В съда Иван Малтисов, който е седял до Шишимарин, описва ситуацията така: "Като видяхме цивилния, не помня вадеше ли си телефона, или вече говореше. Прапоршчикът нареди на Вадим да стреля по него, защото ще ни издаде. Вадим не се подчини". Но Куфаков, т. нар. непознат, започва да крещи на Вадим да стреля. Колата вече почти се е изравнила с цивилния, Вадим стреля.
"Не исках да го убия. Стрелях, за да ме оставят на мира", казва Шишимарин в съда.
В същия момент Катерина отива да налее вода от кладенеца в двора и чува изстрели. "Бягайки, набирах телефона на мъжа ми, отворих портичката и видях колата", разказва Шелипова в съда. На задната седалка вижда млад мъж, после го разпознава като Шишимарин. През отворения прозорец се подава дуло. Катерина се уплашила, затръшнала портичката и се залепила на металния стълб на вратата.
"Стоях така може би 5 минути. Когато всичко утихна, отворих отново, огледах се и излязох на тротоара. В единия край лежеше мъжът ми, а до него - колелото. Когато отидох, той вече беше мъртъв", спомня си тя.
От четирите куршума, изстреляни от Шишимарин, един попада директно в главата на Шелипов. Трактористът умира на място.
"Започнах да крещя. Дойдоха съседите. Покрихме тялото, внесохме го в двора. Заваля дъжд. Такова беше утрото на 28 февруари", свидетелства Катерина в съда.
Ловците
Пътниците във "Фолксвагена" виждат, че цивилният пада на паважа, продължават да се движат из Чупаховка. Непознатият успокоява Вадим: "Не се тюхкай, не мисли за това, най-важното е да се спасим". Няколко минути по-късно се изравняват с бял автомобил. Изскачат с автоматите, свалят местния фелдшер и се качват в тази кола.
Докато се местят в другата кола, старши-лейтенант Калинин, който се вози в багажника, пита защо са стреляли преди малко. Нарежда им да сложат автоматите на предпазител.
- Защо? - пита Малтисов.
- За да не правите повече така!
- Какво така?
- Да не стреляте по цивилни!
Втората кола я шофира Куфаков-Непознатия. В открития багажник се качват прапоршчикът и старши-лейтенантът. Фелдшерът веднага звъни на познатия си Александър Ивахненко, ловец от село Перелуг - на 7 километра в посоката, в която се движат руснаците. Ивахненко вика двама съседи, също въоръжени. Живеели близо до езерото и моста, по който трябва да мине колата с руските войници. Правят засада.
"Видяхме ги отдалеч. Оставихме ги да се приближат, видяхме мъже в униформи. Прицелих се в шофьора, от 50 метра стрелях два пъти", разказва пред Би Би Си Ивахненко. Уцелва го в главата. Колата губи посока и се засилва към езерото. Пътниците скачат в движение. Ловците им крещят да спрат и да оставят оръжието, но войниците бягат. Ловците решават да не ги преследват, защото техните пушки не могат да стрелят като автоматите.
Вадят тялото на Куфаков от колата. "Имаше банкови карти, а джобовете му бяха натъпкани с презервативи. Освободител...", спомня си Ивахненко. Оставят тялото му в храсталака. На другия ден било отнесено. Местните отказали да го погребат в тяхното гробище.
Свинефермата
Оцелелите четирима продължават да бягат сред ниви, оврази и блата. По пътя захвърлят гранатите и резервните пълнители за автоматите. Стъмва се. Мокри и мръсни стигат до свинеферма в покрайнините на село Оленовское и решават да нощуват там. Още повече че се натъкват на малка стая с печка и креват.
Тъкмо се опитвали да запалят печката, чуват шум навън. Охранителят, 62-годишният Николай Яризко, застъпва на смяна.
"Влязох в стаята. Тъмно. Двама скочиха отгоре ми. Показаха ми автоматите и ми викат: Чичо, махай се! Какво да правя?", разказва Яризко.
На леглото му лежал ст.-лейтенант Калин с превързан крак. Наранил го, като минавали през блатото. Другите седели край него на пода. Поискали храна от охранителя, но той имал само пет-шест цигари. Калинин през цялото време говорил с някого по телефона и настоявал да дойдат да ги приберат. Отсрещната страна казвала, че ту ей сега ще дойдат да ги вземат, ту, че това ще стане на другия ден, после колоната я разбили, не знаел къде е началник-щабът и командира на полка го нямало.
Войниците питат Яризко: Вярно ли, че Зеленски е раздал оръжие на населението? - Да, раздаде много автомати. А те: ще пукнем тук". "Лейтенантът ми вика - що за села имате? Къщите ви тухлени, улиците асфалтирани. Това село ли е?! Казвам - да, село е, при това запуснато. А на тях им стана тъпо, че живеем така", продължава Яризко.
Питат го да се предадат ли, или да пробват да стигнат до своите? "Казах им да се предадат, те ме питат има ли ловци в селото. - Като във всяко село има. - Сигурно ще ни застрелят". Руснаците се жалват, че два дни не са спали и яли. През нощта решават да дежурят на смени. Към 2:00 ч. идва редът на Шишимарин, който заспал на поста. Охранителят тихо взема телефона си, фенера и се измъква.
"Звъня на полицията. Никой не вдига. Обадих се на началничката. Тя извика момчетата", разказва Яризко. По светло в свинефермата пристигат ловци и от териториалната отбрана. Но руснаците ги нямало, явно след като видели, че Яризко е изчезнал, се омели от свинефермата.
Би Би Си пита Яризко какво мисли за доживотната присъда на Шишимарин: "За какво ни е този? Да го храним? Или да го разстрелят, или да го разменят за наши войници". Единият му син в момента е на фронта, загиналият в Чупаховка Шелипов му е съученик.
"Реших, че трябва да се предадем"
Четиримата прекарват остатъка от нощта на полето. Близо са до село Камиши и решават да се предадат.
"Не исках да воювам. Исках да се предам, за да остана жив", обяснява в съда Шишимарин.
Сутринта на 1 март четиримата оставят оръжието си в центъра на селото и казват, че се предават. Местните ги разпитват какви са, що са. Руснаците казват, че били шофьори и тръгнали на учение. "Какви шофьори сте? Не видяхте ли, че пресичате границата, не видяхте ли табелите, номерата на колите?! Късмет имате, ще останете живи".
Никой от местните с пръст не ги закачил. Скоро идват и украински войници. Водят пленниците в следствения арест в Киев. При първите разпити отричат да са извършили престъпление срещу цивилни. "Разчитаха, че бързо ще ги разменят и престъплението ще остане неразкрито", разказва прокурорът пред Би Би Си. Предлагат им да минат на полиграф, Шишимарин не издържа теста, че не е извършил сериозно престъпление.
Група следователи със снимки на Шишимарин отиват в Сумска област и започват разследване. Така стигат до къщата на Катерина Шелипова. "Изобщо не мислех, че някой ще се занимава с това. Казах си ще го погребем, както погребват останалите хора и толкоз", казва Шелипова. На 25 април тя разпознава Шишимарин на снимките. "Не изпитах ненавист. Та той е дете! Но тези деца идват да ни убиват, изнасилват...", казва Катерина. На 30 април водят Шишимарин за следствен експеримент в Чупаховка. Катерина го познава отново. След това ексхумират тялото на мъжа ѝ.
Шишимарин признава какво е извършил едва когато вижда, че доказателствата срещу него се трупат.
След месец делото е вече в Соломенския районен съд в Киев. Шишимарин е първият обвинен във военно престъпление от началото на войната.
Служебно го защитава киевският адвокат Виктор Овсянников, който е представлявал на един от задочните процеси интересите на избягалия от Украйна президент Виктор Янукович. Овсянников казва: "Аз не защитавам престъплението, защитавам човека". В съда той пледира, че Вадим е стрелял по заповед на по-високопоставен. Според устава на въоръжените сили на РФ той е длъжен да се подчини.
Но в съда Шишимарин казва, че заповядалият Макеев не му е пряк командир. И двамата с Малтисов разказват, че не е стрелял веднага след заповедта, а след крясъците на Куфаков, на когото не знаят нито името, нито званието. Само предполагали, че е офицер.
Адвокатът опитва да призове прапоршчика Макеев и ст.-лейтенант Калинин, но се оказва, че те бързо са разменени с украински военнопленници. Адвокатът настоява, че в олелията в колата Шишимарин не се е прицелил в главата на тракториста. Улучил го случайно. Прокуратурата твърди обратното: "Шишимарин е осъзнавал какво прави. Можел е да стреля с единичен изстрел. Или да слезе от колата и да вземе телефона на Шелипов. Но той умишлено го убива."
С последните си думи пред съда Шишимарин се разкайва за стореното: "В онзи момент бях изнервен, вървяха бойни действия, не исках да убивам. Но така се случи". Съдът го осъжда на доживотен затвор, защото е можел да откаже да изпълни заповедта, нямало е да има последствия за него.
Адвокат Овсянников ще обжалва присъдата, защото според него става дума за убийство по непредпазливост.
Официална Москва не коментира присъдата. Руският експерт по международно право Глеб Богуш казва, че го смущава липсата на градация на наказанието. "Каква би била присъдата за много по-тежко престъпление?", пита той. Евгений Шишимарин, гледал процеса в YouTube, настоява, че синът му не е убил умишлено.
"Какво почувства, като уби мъжа ми"
Най-емоционалният момент в съда беше, когато дадоха възможност на Катерина Шалипова да говори със сержант Шишимарин.
- Моля, кажи ми какво почувства, като уби мъжа ми?
- Страх - едва, едва отговаря войникът.
- Разкайваш ли се за престъплението?
- Да. Разбирам, че не можете да ми простите, но моля за прошка.
- Още един въпрос. Кажи ми защо дойдохте? Дойдохте да ни защитавате? От кого? Защитихте ме от мъжа ми, като го убихте...
- Получих заповед да се движа в колоната. А какво предстоеше, не знаех - тихо отвърна Шишимарин.
Катерина Шалипова казва, че много тежко е понесла заседанието на съда и няма да отиде до Киев за обжалването. "Ще продължа да живея. Успокоявам се, че не съм сама в това тегло. Колко хора загинаха, пострадаха".
Катерина не вярва в извиненията на Шишимарин. В съда тя настоя за доживотен затвор, но няма нищо против да го разменят за някой от пленените азовци: "Ами да лежи... Или ще го убият там, или ще лежи. Трябва да го изхранват... Говорих със сина ми. Той каза: няма да върнат баща ми. Поне един живот да бъде спасен."
