- Г-н Тодоров, наскоро посрещнахте с искрена радост пристигането на нов концертен роял в зала „България“ - първият от 1990 г. насам. Отсъствието на инструменти от този клас – заради високата им цена – в концертните ни зали не е новост. Какво ще промени тази придобивка в Софийската филхармония?

- Аз съм наистина много щастлив с това бижу, което чакахме и на което се надявахме от дълго време! Малцина знаят, но преди малко повече от година големият пианист Иво Погорелич беше на косъм да откаже концерта си, когато видя инструмента, на който трябваше да свири. Марта Аргерич дори не пое такъв риск и за нейния концерт в София специално пристигнаха два инструмента от Германия. Обидно беше Националната концертна зала да няма качествен роял. И ние дълго работихме по темата – от средата на 2019 г.! Беше цяла епопея. Накрая, когато всичко с документациите приключи, вече бяхме загубили парите (знаете как функционират бюджетните организации – в края на годината неизхарчените пари се връщат в държавния бюджет), но получихме подкрепата на Министерството на културата, което ни предостави необходимите средства. В крайна сметка вече разполагаме с един прекрасен инструмент, който ще дебютира на 6 юни, когато на него ще свири Людмил Ангелов. В този ред на мисли, надявам се скоро и нашите собствени музиканти от Софийската филхармония да получат инструментите, които заслужават. 

- Към края сте на впечатляващ концертен сезон, макар че цялата 2020/2021 минава под знака на коронавируса. Как го постигнахте? Срещат се и снизходителни коментари, че сте успели да осигурите толкова звезди, защото концертните театри в почти целия свят останаха затворени в този период...

- Повечето от концертите бяха планирани преди почти две години, някои ги готвехме още от 2018 г. Подобни коментари говорят за ниско национално самочувствие – видите ли, добрите изпълнители не биха дошли при нас, ако имат възможност да отидат другаде. Обидно е да се слагаме сами в категория „неважни“ и „ненужни“. Обидно е и към всички нас във Филхармонията, които се стараем да представяме за нашата публика не просто най-добрата музика, но и в най-доброто възможно изпълнение. 

Наистина през сезон 2020/2021 гостуваха артисти като Диана Дамрау, Шломо Минц, Хуан Диего Флорез, Миша Майски, Марта Аргерич, Гидон Кремер, Евгений Кисин... Но ако погледнем назад, ще видим, че и в предишните три сезона посрещнахме в София десетки имена от ранга на Елина Гаранча, Вадим Репин, Никола Мартинучи, Виктория Муллова, Иво Погорелич, Щефан Дор, Джошуа Бел, Анджела Георгиу, Шарл Дютоа, Табеа Цимерман, Сара Чанг, Патриция Копачинская, Юри Башмет, Максим Венгеров, Антони Вит...

Нека просто приемем, че Софийската филхармония е желан партньор за големите изпълнители от световните сцени. Така е било винаги, отворете сезоните на Филхармонията от миналия век – и преди, и след войната – и ще прочетете имената на Карл Бьом, Бруно Валтер, Херман Абендрод, Курт Мазур, Шостакович, Святослав Рихтер, Ростропович, Давид Ойстрах, Валерий Гергиев... Кое тогава е чудното, че днес се случва същото? Защо искаме сами да се поставяме в ситуация на културно опустошение, при положение че хората от цял свят уважават нашите музиканти и нашата култура? Имаме нужда да изградим национално самочувствие (не шовинизъм, а самочувствие!). Вижте само съседите ни в Букурещ, отворете програмата на фестивала „Енеску“ тази година! И там ли се случва това заради пандемията? Или смятате, че сме с нещо по-лоши от тях? 

- Какви бяха най-големите трудности от здравословно-организационно естество? Как репетирахте и концертирахте безопасно в пиковете на заразата? 

- Всички ние – и имам предвид наистина всички, в целия свят – се оказахме в една нова ситуация, непозната и враждебна особено много към нашия сектор. Вярвам, че публиката е забелязала стриктните мерки за влизане в зала „България“, както и вътре в самата зала. При артистите обаче проблемът е много по-сериозен. Ние, разбира се, следваме всички предписания на РЗИ, но понякога и те не са достатъчни, а от друга страна пък често се случва заради тях да не могат да се случват определени събития. Например намалихме хоровите и кантатно-ораториалните концерти до минимум. Случваше се да карантинираме цели групи заради заразени колеги. Някои ме взеха на подбив заради броя тестове, на които се подложих през последната година, за да съм сигурен, че не представлявам заплаха по време на работата ни. Не че това ме спаси - в началото на април имах и аз своята среща с вируса.

Бях много щастлив, когато през януари бяхме уведомени от Министерството на културата, че ще бъдем ваксинирани приоритетно и ни бе поискан списък с желаещите. Веднага го направихме и го представихме. Е, сега е месец май и още чакаме нашето приоритетно ваксиниране...

- От началото на коронакризата много се говори за подкрепата на културата и културните институти от държавата. Успя ли тя да си свърши работата - да защити социално музикантите, които и без това не са особено богати?

- В публичния сектор държавата се справи по-скоро добре, с известни уговорки. Съществуването на артистите бе подсигурено чрез две постановления, които обезпечиха заплатите им до октомври 2021 г. Какво ще бъде след това е засега загадка. Което за мен бе най-странното обаче, бе несъответствието на този акт със свитите бюджети на институтите спрямо времето отпреди пандемията, и регламентираната забрана на институции с публично финансиране да кандидатстват по проекти на Фонд „Култура“. С други думи – подсигури се съществуването на артистите, но не и възможността за нормална дейност.

Относно хората на изкуството от независимия сектор – там цари по-скоро хаос. Миналата година държавата реши да подпомогне независимите артисти, но условията бяха толкова абсурдни, че се получи нещо като наказание за онези, които преди пандемията са работели активно и съвестно. При това проблемът е наличен в момента в целия свят и можехме просто да се огледаме и да видим как го правят другите. Някои от тях намериха прекрасни функциониращи модели, които дори не са трудни за осъществяване.

- Изборите минаха съвсем наскоро, но през лятото ще имаме и „второ теглене“. С какви надежди и очаквания отправяте поглед към новите избраници? Кои са най-спешните задачи в сферата на културата?

- Не смея много да се надявам. Това, което видях за краткия живот на 45-ия парламент, ме накара по-скоро да се страхувам. Ако приемем, че народните избраници са представителна извадка на нашия народ, а това обикновено е така, то налагащият се извод е, че нашият народ е станал изключително агресивен и знае какво не иска, но не е съвсем наясно какво иска. Разочароващо е, че това Народно събрание не успя да излъчи правителство. Никой не посмя дори да опита! Ние просто ще повторим едни избори, които се състояха преди месец, и няма да има нищо неочаквано, ако резултатите са съвсем близки до сегашните. Ще си позволя да цитирам Айнщайн: „Лудост е да правиш едно и също нещо и да очакваш различни резултати“.

Колкото до сферата на културата – тук ще бъда специфичен и ще коментирам в частност сценичните изкуства - има някои грешки от последните години, които ако не бъдат коригирани скоро, ще ни донесат нови проблеми. Имаме нужда най-накрая от една реформа, чиято цел да бъде не да се спестят едни пари, а да се нормализира дейността на сектора. Трябва да се поставят ясни правила за функционирането на независимия сектор и да се създадат законови възможности за неговото финансиране. Подхвърлянето на подаяния на който се моли най-силно, е и неправилно, и обидно.

В публичния сектор трябва да се реши най-сетне какви са целите на съществуването му и оттам – по какъв модел ще се администрира и финансира. И нещо изключително важно: какъвто и модел да бъде приложен – успешните такива по света са доста повече от един, в момента, в който започне да функционира, той да не бъде променян за някакъв по-голям времеви период. Защото това, което разказа играта на държавните културни институции през последните десетилетия, бяха точно поредицата реформи, всяка една отричаща предишната. Дори през последните 10 години, откакто бе въведен делегираният бюджет, имаше редица драстични промени, които объркваха цялата дейност на институциите. В крайна сметка резултатът е, че вместо финансирането да служи на дейността, дейността служи на финансирането. 

- Оглавявате Софийската филхармония от четири години, през които тя направи и качествен (като афиш и изпълнения), и количествен (като продадени билети) скок...

- Не се опитвам да оценявам собствената си работа. В някакъв смисъл просто имам късмет, че за годините, в които съм живял в Австрия и Израел, съм успял да натрупам познания и контакти, които да ми помагат днес. Освен това не бива да забравяме и че в случая става дума за Софийската филхармония, чието ниво никога не е било ниско, и която през изминалия век е имала достижения, на които могат да завидят повечето състави по света. Моята задача е да покажем на света един диамант, който си е тук и само чака да бъде (отново) показан на онези, които имат капацитета да го оценят.

- Над 10 г. бяхте директор на операта в Русе. И макар че Русе традиционно е културен и музикален град, няма да е преувеличено да кажем, че нещата в провинцията не са така розови, както на жълтите павета. Какво е необходимо, за да бъдат оркестрите и концертните програми извън столицата на високо ниво? Ако щете, и нивото на публиката да се вдигне?

- Промяната на културата на обществото, респективно – нивото на публиката – е един много дълъг процес и винаги съм твърдял, че точно това е крайната цел на дейността на Министерството на културата. Културните институции са само инструментите за постигането й. Разбира се, те служат и за други цели, като създаване и повишаване на националния имидж и самочувствието ни като нация. Но основната задача си остава тази – да се борим за по-висока култура в обществото ни. 

Колкото до разликата между столичните и извънстоличните културни институти – тя е неминуема и нормална. Не говоря за художествено ниво, а за целите, които преследват. Преди години един от нашите най-интелигентни диригенти – Валери Вачев, обясни тази разлика по много ясен начин. В София имаме институции със специфични задачи – Филхармония, Опера, Музикален театър, съответно национален хор към филхармонията, национален балет към операта и балет „Арабеск“ към Музикалния театър. В останалите градове в страната говорим за една институция за града и често въобще в областта. Техните задачи са много по-универсални – те трябва да обслужват обществото, представяйки всички възможни класически жанрове – симфонична музика, камерна музика, опера, оперета, балет, мюзикъл... В стремежа си да оцелеят, те дори напоследък стават още по-„универсални“, представяйки и доста комерсиални продукции, които успяват да привлекат вниманието на обществото и да вкарат публиката в залата. Не бива обаче да си създаваме илюзии - в дългосрочен план това се случва с цената на художественото им ниво. При това аз съвсем не смятам, че комерсиалните продукции трябва да бъдат спрени, но те следва да са по-скоро „цвят“ в дейността на институциите, а не редовна, едва ли не основна тяхна дейност.

Този проблем не е само наш, това е дилема навсякъде по света, където има институции с „универсална“ дейност. И решението не може да дойде „централно“, защото тогава пък се връщаме към начина на действие на един строй, от който вече 30 години се опитваме да избягаме. Но може да дойде като резултат от начина на мислене, идеите, ако щете – мечтите и възможностите на ръководителите на културните институти по места. Не случайно правомощията на директорите им са толкова широки.