Досега винаги е слизал. Казват, че от съботата, в която не слезе, ще започнат последните времена. Утре с правителствения аероплан Старозагорският митрополит Киприан ще ни донесе Благодатния огън от храма „Възкресение Христово“ в Йерусалим. Огънят слиза неизменно повече от 17 века. Над Гроба Господен е построена Кувуклия (параклис), а над нея – голяма ротонда. По време на свещенодействието синьо-бели светкавици озаряват цялата вътрешност на храма, а свещите в ръцете на някои от присъстващите се запалват от само себе си. Възглас на удивление преминава през няколко хиляди души в един и същи момент.
Всъщност Благодатният огън, с който палим кандила и свещи на Великден, е резултат от Светата светлина (Άγιον Φως ) – свръхестествената енергия, озарила Гроба на Христос в часа на неговото възкресение на 5 април 33 г. Това е същата нетварна светлина, която видели учениците Петър, Йоан Богослов и брат му Иаков Зеведеев на Таворската планина при Преображение Господне.
Първият човек, докоснал се до нея някъде около 330 г., е св. Григорий Просветител – покръстител на арменците и първи техен патриарх. Свещенодействието като ритуал обаче започнало да се изпълнява доста по-късно – около 4 века след св. Григорий, когато възстановили разрушения от персите през 614 Храм на Възкресението.
През 1009 година халифът на Египет Ал Хаким заповядал отново да го разрушат, защото заради чудото с Благодатния огън прекалено много мюсюлмани ставали християни. Освен ротондата хората на халифа разбили и пещерата с Гроба, но когато се опитали да разкъртят онази част, където било положено тялото на Христос, не успели въпреки железните чукове и огъня, който разпалвали отгоре, за да се пропука скалата.
Храмът бил възстановен отново през 1048 г. след договор (1030 г.) между същия онзи Ал Хаким и византийския император Роман III Аргир. През 1098 г. египетският везир Ал Афдал отнел Йерусалим от турците, разрушавайки стените на града. През следващата 1099 г. дошъл да участва в церемонията по слизането на Благодатния огън, обаче с лукава цел. За да компрометира чудото в очите на мюсюлманите (пък и на християните), той наредил да заменят всички фитили в храмовите лампади с железни, вярвайки, че няма огън, който да възпламени желязото като свещ. Когато обаче Благодатният огън слязъл от небето, железните фитили се запалили, сякаш били от папирус. Ал Афдал приел чудото с „безкрайно възхищение“ и освободил всички пленени християни. Няколко месеца по-късно, на 15 юли 1099 г., по Божия воля (Deus vult) Йерусалим паднал под меча на кръстоносците.
През всичките векове преди, пък и след превземането на Йерусалим, един-единствен път Светата светлина не слязла в храма на Велика събота, а чак на следващия ден. Това се случило през 1101 г., пò следващата след историята с железните фитили година. Всички били потресени. За главен виновник сочели латинския патриарх Даймберт – човек с лоша слава, но сочели и жестокостите, с които кръстоносците превзели Антиохия и Йерусалим.
На Велика събота 1101 г. въпреки продължилите с часове молитви на Даймберт Светлината не се появила. На другата сутрин Даймберт отново отишъл на Гроба, но Светлината я нямало. Въпреки някои пропагандни опити да се обясни, че след като католиците взели Йерусалим, вече нямало нужда да стават чудеса, Даймберт бил сериозно разтревожен, приел случилото се за космическа нередност и решил да го поправи чрез покаяние, молебен и кръстно шествие до недалечния Храм на Господа, в какъвто била превърната джамията Купол на Скалата (Куббат ал Сахра) – скалата Мория, на която Авраам отишъл да принесе в жертва сина си Исаак, на която бил построен първият храм с кивота и скрижалите; същия камък, от който мюсюлманите вярват, че Мохамед се е издигнал до небето.
Когато латинците напуснали храма „Възкресение Христово“,
в него останали само православните и извършили свещенодействието по всички правила. Тогава първо една, а след това и останалите лампади се запалили от Благодатния огън. След този случай до превземането на града от Саладин, Благодатния огън измолвали православните, а латинският патриарх само го изнасял от Кувуклията и го раздавал на вярващите.
Султанът на Сирия и Египет Юсуф Салах ад Дин ибн Аюб (Саладин), кюрд по произход, е един от най-благородните монарси в историята, у когото след смъртта му не намерили лични пари даже да го погребат, защото раздавал всичко за благотворителност. След като превзел Йерусалим през 1187 г., Саладин пуснал гражданите да си вървят, обезщетил вдовиците и сираците и освободил оживелите в плен техни мъже и бащи. Даже позволил на латинските клирици да отнесат златото си, което се оценявало на над 200 000 златни монети.
По-малко от година преди смъртта си през 1193 г. Саладин присъствал на чудото
За да се увери, че няма фалшификация, три пъти накарал да гасят лампадата, лумнала с Благодатния огън, и три пъти тя се запалвала отново. Повярвал в Светлината и по силата на съюзнически договор с император Исак Ангел, Саладин издал указ, в който пише: „От този момент повелявам патриархът на ромеите (византийците – б.м.), намиращ се тук, в Йерусалим... да управлява Храма Възкресение. Той ще влиза в тъй наречения Гроб на Исус, ще получава оттам Светлината и ще я предава на всички християни“.
Що се отнася до онзи случай през 1579 г. – за него знаят всички. Турската управа на града (подкупена, както се твърди, от арменците) забранила на православните да влязат в храма и те извършили свещенодействието отвън, от лявата страна на входа. Патриарх Софроний IV се молил, коленичил до една от колоните, когато тя изведнъж се разтресла, разцепила се и Благодатният огън бликнал от нея. Оттогава церемонията се води винаги и единствено от православния патриарх. Каква е тя?
От XV век до днес е следната
Йерусалимският патриарх влиза сам в Кувуклията на Гроба Господен, застава на колене и чете специална молитва. Хиляда години по-рано процедурата е била друга. От IX до XV век в часа на слизането на Светлината Гробницата е била празна, а входът - запечатан с восък, както са го запечатали и войниците на Пилат. Патриархът се е молил отвън, на известно разстояние от Гроба. При слизането на синьо-белите светкавици „неугасимата лампада“ се запалвала и това било ясно видимо отвън през решетките на Кувуклията. Мюсюлманите не само участвали, но отнасяли огъня по домовете си и в джамиите, където го използвали за осветление.
Церемонията добива съвременния си вид някъде около 1480 г., малко след падането на Константинопол. Сутринта на Велика събота в Храма на Възкресение се гасят всички лампади. Гробът Господен се запечатва с пчелен восък. В 12.00 в храма влиза православният патриарх на Йерусалим и започва литийно шествие, като обикаля три пъти Кувуклията. Гробът се разпечатва и вътре внасят угасена лампада. После влиза и патриархът, като носи в ръце 4 връзки от по 33 свещи. С него влиза и представител на арменците. Патриархът пада на колене и чете специалната молитва към Бог да даде на хората Светлината в знак на освещение. Скоро Светлината слиза и пали лампадите. Свещенодействието свършва с излизането на патриарха и раздаването на огъня.
Цитираните по-горе свидетелства за Благодатния огън, пък и много други – 70 исторически документа за периода IV – XVI век, са събрани от гръцкия архитект Харалампи Скарлакидис в книгата „Светата Светлина“, където има факсимилета от ръкописите и компютърни възстановки на Голгота и Гроба на Христос такива, каквито са били през I век. Книгата все още не е преведена и издадена на български, но се надяваме това да стане съвсем скоро.
Благодатният огън не е просто Светлина, която идва и си отива. Св. Григорий Паламà казва, че Светлината на Възкресението „никога не напуска Гроба, макар и невидима за мнозина“. Неговото учение за нетварните енергии, за отношението между същност и енергия у Бога, установено на Влахернския (Исихасткия) събор през 1351 г., завършва православната догматика, оформя паламизма като доктрина, различна от томизма (учението на Аквински) и противопоставя мистичния и апофатичен исихазъм на твърде светската и повлияна от елинската философия западна схоластика.
Светата светлина е Божия благодат, непосредствена Негова лична енергия за спасението на човека (Мандзаридис). Нетварната благодат е животът на Христос във вярващия и животът на вярващия в Христос.
