Липсата на „Европейски Google“, „Европейски Facebook“ или „Европейски Alibaba“ отдавна е сред големите болки на лидерите на Европейския съюз. Изглежда обаче, че новият състав на Европейската комисия планира да вземе в свои ръце тяхното създаване с помощта на специализиран фонд с капитал от 100 милиарда евро, помпозно озаглавен „Фонд за европейско бъдеще“ (European Future Fund). Неговата роля ще е да финансира създаването и развитието на местни технологични гиганти, които да конкурират наложилите се пазарни играчи и да върнат Европа в надпреварата за превъзходство на технологичната сцена. Иновациите обаче не са само въпрос на „да дадем пари, и ще стане“ – има много други причини, заради които Европа изостава в развитието на технологиите, и в този текст разглеждаме няколко от по-важните.
1) Регулаторна тежест. Кратък поглед на списъка на водещите технологични компании (тук например) сочи, че всички са създадени в няколко страни – САЩ, Китай, Южна Корея, Япония. Общото между тези държави е осигуряването на облекчени регулаторни режими за стартиращите компании. САЩ поначало са много по-удобно от регулаторна гледна точка място за правене на бизнес от повечето европейски страни (видимо например в позицията им в „Правене на бизнес“ (https://www.doingbusiness.org/), където единствено Дания сред държавите от ЕС е с по-доби условия от САЩ), независимо от вида му, а политиката на Китай е да премахва бариерите пред сектори, които държавата смята за ключови. Подходът на ЕС засега, парадоксално, се приближава повече до китайския – вместо облекчаване на регулаторната тежест за всички, европейската администрация предпочита да приоритизира определени сектори за сметка на други, и да създава специални режими, например такива за стартиращи фирми, малки предприятия и други подобни. Въпреки че поначало всяко премахване на административна тежест е добре дошло, за предпочитане е това да става на равни начала, за всички едновременно. Понастоящем европейската администрация върви в точно обратната посока – към създаване на все повече регулаторни режими във все повече сфери, и след това на изключения от тях. Проблемът в прилагането на „китайския подход“ в ЕС обаче е, че нито една от държавите в него не разполага с ресурсите и силния контрол върху икономиката, който му позволява да работи.
2) Финансиране. В повечето случаи (особено в САЩ) иновативните бизнеси разчитат най-вече на финансиране от пазара, а работата на държавния апарат е преди всичко да им се меси. В ЕС обаче има доста по-малко възможности за набиране на капитал, рисковите инвестиции са по-малко и по-малко рискови, което често става причина стартиращи бизнеси в Европа да бъдат придобити от някой от американските или китайските гиганти (DeepMind и Skype са сред примерите, които идват наум). Публичното финансиране не може да се конкурира с рисковите частни инвестиции по поне две причини – администрациите (особено европейската) не са в състояние да вървят в крак с технологичното развитие и съответно да приоритизират адекватно и навреме, а отпускането на финансиране от тях е съпроводено с още повече процедури, бюрокрация и разходи по спазване на регулациите, които утежняват дейността на технологичните фирми.
3) Данъци и субсидии. Данъчната политика в повечето европейски държави е далеч по-малко благоприятна за бизнеса, а субсидирането на приоритетни сфери допълнително изкривява конкуренцията и насочва предприемачите към сфери, различни от технологичната – земеделие например. Пресни примери за това са, от една страна, опитите за въвеждане на данък върху интернет бизнеса, покрай който заедно с американските и китайските гиганти ще бъдат ощетени и много по-малки, местни играчи, а от друга – директивата за авторските права, която се намеси пряко в отношенията между агрегаторите и създателите на съдържание. Докато вътрешният пазар на ЕС е относително свободен и конкурентен, то спрямо външния бизнес той е доста протекционистичен, което в иначе силно отворен пазар като технологичния вреди значително на конкуренцията. В този смисъл чувствителни промени в посока свиване на данъчното бреме и отваряне към световния пазар, съчетано с намаляване на субсидиите за „приоритетни“ отрасли, би помогнало значително за подобряване на средата за съревнование между фирмите, и оттам на постиженията на високотехнологичния бранш.
4) Образование. В никакъв случай не може да се каже, че държавите от ЕС, и особено от западната му част, предлагат некачествено образование – тъкмо обратното, континентът е дом на много от водещите образователни институции в света. Що се отнася до STEM специалностите обаче, повечето от най-добрите висши училища са именно в САЩ и, по-отскоро, в Източна Азия; това, от своя страна, привлича най-добрите таланти в сферата още от етапа на образованието. От значение е и връзката между бизнес и висше образование, а тук страните, които водят технологичното развитие, имат добре установени традиции в създаване и поддръжка на общи хъбове и акселератори. Те позволяват създадените в академична среда постижения бързо да се прехвърлят към бизнеса, и обратно – бизнесът да покровителства академичните дейности и дисциплини, които са най-ценни за развитието му.
5) Структура на пазара. Европейският пазар е далеч по-фрагментиран, което означава, че технологичните бизнеси доста по-трудно достигат критична база потребители и клиенти. Националните граници и езиковите различия се превръщат в значителна бариера пред разрастването на технологичните фирми, а разликите в законодателствата на страните членки създават допълнителни пречки пред него. Обратно, страните, в които се раждат водещите технологични компании, неизменно разполагат с широк и доста хомогенен пазар, което позволява бързото разпространение на добрите и търсените продукти (а в китайския случай - и възможност за създаване на държавно гарантиран монопол).
6) Традиции и предприемаческа култура. Можем вече с основание да говорим, че високотехнологичният бранш е достатъчно зрял, за да има собствена култура и традиции. Има ясни причини, поради които „Силициева долина“ или Шънджън са синоним на високи технологии – те са мястото, където предприемачите и бизнесите в тази сфера са създали своята екосистема, и съответно привличат онези, които искат да пробият в отрасъла. Ако европейските страни искат да са конкурентоспособни, те трябва да положат допълни усилия, за да създадат по-добра среда от вече съществуващата на гореспоменатите (и още няколко) места, за да привлекат интереса и да станат предпочитани за бъдещите технологични предприемачи.
7) Национални алтернативи. Няколко европейски страни често опитват да създават собствени „национални алтернативи“, които копират и локализират вече успешни продукти и технологии. Този модел работи относително добре в рускоезичния свят (и особено неговото оградено интернет пространство), но ЕС е доста по-отворен към американско и/или азиатско технологично влияние. В резултат, опитите за създаването на такива местни клонинги обикновено приключва без успех, но едва след насочването на значително (публично) финансиране в тях.
В заключение
Гореизброените са само няколко от най-едрите причини, които ще осуетят успеха на гигантския публичен фонд за иновации. Необходими са доста по-дълбоки трансформации, ако ЕС иска да бъде конкурентен на технологичното поле - както на регулациите, данъчните режими и субсидиите, така и на предприемаческата култура и във взаимоотношенията между бизнес и висше образование.
