Борисов се чудеше защо след толкова кандърма не дочакахме извинение от турската страна за гафа на министъра им относно "натиска" и "намесата" у нас. Мевлют Чавушоглу, както знаем, натърти, че той лично и Турция били променили Закона за вероизповеданията у нас. Раздухването на казуса и риторичните упражнения около него, не ще и дума, пълнят предизборните кесийки и на турски политици в Турция, и на български политици в България, дойде им някак много добре. Все пак е важно да си отговорим защо сме още подвластни на тези ниски политически топки, защо те още могат да ни ударят по главата и защо го правят така успешно. (Макар и не дотам успешно, ако се съди по изборните резултати в Турция по тези места, където има повече интелигенция и по-развито обществено мнение.) 
Та извинение от турска страна не дочакахме, не защото е кой знае какво усилие, а защото такова извинение не се вписва в ритуалистичната парадигма, която следва днешният управленски турски елит, воден от Ердоган. И която някак улеснява нашата извънредно обтекаема с пунта и пластиката си дипломация. Казано с други думи, къде се чуло и видяло султан да се извини публично на някакъв паша, или - още по-долу - на някакъв аянин, махлебаши или керванбаши. 
Така не се е правило и не се прави, 

то нарушава субординационния театър

А че този театър е важен за сегашното управление на Турция, и че той се захранва от имперска носталгия, националистическа реторика и лесно възпламенима племенна емоция, идеща главно от по-необразованите части на страната, ние знаем добре.
Ритуалистиката е изключително добре отработено средство за внушаване на мощ и величие, дори те да са фасадни, дори да са плод повече на желание и настроение, отколкото на реалeн икономически, политически и военен ресурс. Всички страни прибягват да нея, а империите я усъвършенстват непрестанно, и превръщат проявите й в спектакъл. Аз си дадох най-ясна сметка за това, когато гледах по телевизията преди година и нещо претруфеното тържество, призвано да ознаменува едно божем угодно и справедливо дело - честването на 120-годишнината от създаването на "Желязната църква" в Цариград - "Свети Стефан". Не знам дали го помните, но аз помня особено ясно един комично-помпозен елемент от това тържество. Нашата делегация - министър-председателят Борисов, министърката на външните работи, кметове и висш клир, свещеници от различните вероизповедания, седяха в залата заедно с турски министри и сановници. Звучаха приповдигнати речи от разни велможи. 
Изказа се и Борисов и изведнъж - настъпи тишина и смут. Всичко замря. Засвири музика, зурни ли, какво ли, не разбрах, но настръхващо някак засвири. Преди дотогавашните оратори нямаше такива неща. Едни гавази се завтекоха да бършат трибуната, да наместват чаши и шишета вода. И обявиха, че ще говори самият Ердоган. Тутакси всички скокнаха на крака като един. Някак неуверено, несинхронизирано, но и нашата многобройна делегация се засуети, не знаейки какво да направи - дали да нарипа права, или не? Конфузно се получи. От една страна, всички вече са прави, само нашите седят, а от друга - дали е по протокол, редно ли е? В резултат българските сановници също взеха да се приповдигат - следвайки модела и законите на спектакъла. Накрая всички - и турци, и българи, и попове, и ходжи, посрещнаха сул... (тфу) Eрдоган де, диван чапраз. 
По-нататък - писах вече - последва възхвала от Ердоган за Абдул Хамид II, наричан от някои християни "Кървавия", и лакърдии колко толерантна била Отоманската империя към чужденците и чуждите вероизповедания. 
Ще кажете, 

салтанат като салтанат, какво толкова

Ще кажа, че републики от този тип, президентския, особено такива, обременени с носталгия по "миналото величие", притежават достатъчно население, чиито мераци са свързани със "здрава ръка". На султан, император, генсек, или както щете го наречете. Който туря на място външните врагове, обаче и вътрешната "гнила" паплач по столицата и големите градове знае как да обуздае. Защото тя е проводник на лоши влияния от гнилия либерален Запад.
Моето мнение е, че следва да разграничаваме сблъсъка на либерализма и неонационализма в Европа и извън нея. В европейските страни по-голямата опасност днес е от девиациите на крайния либерализъм. От тази гледна точка някои националистически тенденции в нейните политики имат временно полезен, целебен ефект.
Тъкмо обратното, в страни като Турция и сие тези тенденции имат ретрограден характер. И следва да се помага на либералната мисъл там - тя е от полза тъкмо за обикновения гражданин. 
Бих го казал с други думи така; не стой диван чапраз на мераклиите за султан, в преносния и прекия смисъл на думата, за да не чакаш напразно извинения, ако те обидят по-сетне. 
Инак аз лично бих препоръчал на съвременна Турция вожд като Ататюрк, или дори като нашия Ахмед Доган, колкото и да ви се струва стряскащо. Мога да си го позволя, защото не съм министър, а есеист. 
Иначе не бих го сторил никога, не е дипломатично.