Това интервю е излизало през март 2015 г. в несъществуващия вече вестник „Преса“. Тогава Тери Джоунс от легендарната комедийна група „Монти Пайтън“ бе гост на София филм фест и това се оказа последният случай, в който българската публика имаше шанса да го види на живо. Вече се знаеше, че той е болен, и през изминалите години комуникацията му с близките, колегите и останалия свят ставаше все по-трудна. Тери Джоунс почина на 21 януари, 2020 г. . 

Преди пет години той беше в София, за да представи лично класиките „Монти Пайтън и Свещения Граал“ (негов режисьорски дебют в тандем с Тери Гилиъм), обявен от англичаните за най-добрия британски филм на всички времена, „Животът на Брайън“, „Монти Пайтън на живо в Холивуд Боул“, „Смисълът на живота“ и уникалното шоу „Монти Пайтън на живо (предимно)“. Преди да отговори на въпросите ни световноизвестният майстор на комедията раздаде автографи на българските си фенове в Дома на киното и пя заедно със Стефан Китанов-Кита и Петър Георгиев-Пешето Always Look on the Bright Side of Life.

Терънс Греъм Пари Джоунс е британски комик, сценарист, актьор, режисьор, автор на приказки, книги за средновековна и антична история и телевизионни предавания. Член е на комедийната група „Монти Пайтън“ от създаването й през 1969 г., когато шестимата (Пейлин, Клийз, Чапман, Айдъл, Гилиъм и Тери Джоунс) създават за Би Би Си тв поредицата „Летящият цирк на Монти Пайтън“.

- Г-н Джоунс, как си обяснявате продължаващия успех на „Монти Пайтън“ толкова години след създаването на групата?

- Мисля, че това, което направихме, продължава да е актуално. Дължи се както на фантасмагористичните елементи, така и на начина, по който го написахме и изиграхме.

- Много хора виждат нещо общо между „Монти Пайтън“ и най-известните рок групи. Наричат ви даже „Бийтълс“ на комедията.

- Да, правят такива паралели, но нещата при нас бяха доста по-различни. Въобще не беше „Вино, жени и скечове“ или „Секс, наркотици и комедия“. Със сигурност нямаше никакви наркотици. Е, по някоя напитка от време на време, това е нормално. Но никакви крайности. Ние бяхме много нормални и здраво работещи хора.

- А случвало ли ви се е комедийните ви образи от екрана да прелеят в личния живот?

- В личния си живот бяхме много сериозни. Всъщност правенето на комедия е много сериозна работа. Изисква концентрация, спокойствие и равновесие.

- Малко преди смъртта си Джон Ленън каза в интервю за Би Би Си, че повече би желал да е в „Монти Пайтън“, отколкото в „Бийтълс“.

- И ето защо след това го убиха...

- А сблъсквали ли сте се с отрицателни реакции на публиката? С „Животът на Брайън“ осмивате религиозния фанатизъм.

- Всъщност, да. В Ню Йорк имаше протести на възмутени еврейски организации. Но все пак никой не палеше кината, в които се прожектираха филми, както в Америка правиха с плочите на „Бийтълс“ малко по-рано заради репликата на Джон Ленън „Ние сме по-популярни от Исус“. А и въпреки протестите никой не забрани разпространението на нашите филми в Америка.

- Но пък май имате забранени филми в Ирландия. Или това е просто шега...

- Не, не е шега. От четирите забранени филма в Ирландия на религиозна основа три са мои. Четвъртият е „Последното изкушение на Христос“ на Скорсезе. Чувствам се в добра компания с Мартин в Ирландия. И това е все на религиозна основа.

- Били ли сте друг път обект на цензура?

- Никога. В Би Би Си имахме пълна свобода. Всъщност спомням си, че веднъж си наложихме автоцензура, беше една анимация на Тери Гилиъм, която изобразяваше Исус на разпятието с разбойниците около него. Единодушно се съгласихме, че това не трябва да се показва...

- Има ли теми, които трябва да са извън обсега на сатиричното перо? Видяхме каква беше реакцията на карикатурите в „Шарли Ебдо“ например.

- Не трябва да има абсолютно никакви забрани. Крайностите в религията и фанатизмът напълно заслужават да бъдат осмивани. Защо да не виждаме смешното в религията? Това се отнася и за времето, когато правихме „Животът на Брайън“, и за сегашния момент, когато имаме нови форми на насилие на религиозна основа. Като си помисли човек как заблудени хора убиват други хора просто така, заради някакви религиозни възгледи. И това, след като сме преживели Ренесанса. Май отново се връщаме в Средновековието. Животът се повтаря на цикли. Това е дълбоко неприемливо.

- Според много зрители комедийните водещи често съумяват да вникнат в същността на политическите процеси по-успешно, отколкото сериозните анализатори. Вярно ли е това?

- Да, да, абсолютно. Още повече че те нямат ограниченията да спазват „политическата коректност“.

- В началото на настоящия век написахте няколко есета, в които остро критикувате „Войната срещу терора“.

- Да, доказвах, че не можеш да воюваш срещу едно абстрактно съществително. Какво можеш да направиш с него - да го свалиш от Оксфордския речник или нещо друго. Това беше просто безсмислица. Но сега вече не се интересувам от политика.

- Миналогодишните представления на „О2 Арена“ в Лондон имаха грандиозен успех. Какво друго се крие тук освен носталгията на публиката?

- Да, билетите за първото представление (20 хил. души публика) се продадоха в интернет за 45 секунди! Изглежда, че продължаваме да сме актуални. А и ми се струва, че публиката започва да тълкува по нов начин някои от нещата, които написахме през седемдесетте години.

- Като режисьор Айдъл налагаше ли мнението си авторитарно върху вас?

- Не, ни най-малко. Все пак аз съм го ръководил повече, отколкото той мен. Спомнете си, че аз режисирах „Животът на Брайън“ и „Смисълът на живота“.

- И още няколко филма...

- Да, бих посочил „Персонални услуги“, „Ерик Викинга“ и екранизацията на „Шумът на върбите“, който обаче се оказа пълен провал и ме отказа да режисирам за много дълго време. В Англия имаше само следобедни прожекции. А през есента на 1997 г., когато филмът вече тръгваше в САЩ, бях на снимки в Ню Йорк и разбрах, че го дават в едно порнокино на „Таймс Скуеър“. Реших да отида да видя как реагира публиката, но по пътя спрях за момент да си купя фотоапарат, исках да имам някакъв спомен от случая. Докато стигна до киносалона, се оказа, че филмът вече е свален. Демонтирани бяха даже надписите над входа. Абсолютен провал!

- Представете ни „Абсолютно каквото и да е“, който завършихте наскоро и ще излезе през август по кината.

- Да, това е фантастична комедия с Кейт Бекинсейл, в която група ексцентрични извънземни надарява един човек с възможността да прави каквото си поиска, като експеримент. Щастлив съм, че успях отново да събера членовете на „Монти Пайтън“, които озвучиха ролите на извънземните.

- А също дадохте и последната роля на Робин Уилямс в киното преди трагичната му смърт.

- Да, той озвучи с гласа си едно куче Денис само два месеца преди да се помине. Надявам се, да не се е самоубил заради участието си точно в моя филм.

- Ако някой някога реши да направи много кратка енциклопедия на комедията през ХХ и ХХI век, какво бихте искали да пише под вашето име?

- О, нека само да пише, че съм бил много, много смешен, но и сериозен при това.