- Когато и да бъде поискана оставката на Вежди Рашидов от обществени постове – все ще е късно; но тя не се иска за пръв път. Защо точно вие и защо точно сега?

- Подписаният от г-н Рашидов текст „За чистотата на духа и търговията с медийни услуги“ се появи във вестник „Труд“ на 28.06.2020 г. Първият ми извод бе: „Този човек се тресе от страх“. Усетил е колко опасно привидна е „дълбоката тишина“, в която според него е въдворена мислещата част от обществото. Уплашеният игнорант става радикално безогледен. Директно – по лични имена, по институции, по съсловни групи – са обругани „враговете“ и посочени „правилните“. Ако бе позиция на частно лице, не би било тревожно: всеки има свобода да казва какво той лично мисли. Но г-н Рашидов е председател на Комисията по култура и медии в НС. В нашата политическа действителност така форматирани думи на така овластена персона са пряко действие по премахване на „врагове“. Смути ме липсата на реакция. Противопоставиха се всичко на всичко една медия – „Площад Славейков“, ръководството на Софийския университет и проф. Александър Кьосев. Оглушително бе мълчанието на политиците от всички бои. Инициирах петицията за оттеглянето му от комисията, за да разоблича илюзията, че неговите присъди могат да минат за общовалидни в културната общност.

- И преди тази статия той е правил опити да дели българските интелектуалци на „ваши“ и „наши“. Още през 2014 г., като министър на културата, имаше петиция за свалянето му от поста; веднага се намериха „контраинтелектуалци“ – предимно директори, много от които заемат постовете си и досега – да го подкрепят.

- Сегашната петиция изведе на показ едно притеснително състояние. От 1281 реално подкрепили я в първата седмица 218 са решили да не показват публично името си. Това е израз на оправдан страх от преследване и санкции. Немалко от тези хора ми се обадиха. Всички работят в държавни културни институции и в определени типове медии. Такъв масов страх би трябвало да е невъзможен в общество, именуващо се демократично.

- Реториката на Рашидов и сие носи ясно белезите на отминали времена. Като започнем от списъците на „неблагонадеждните“ и продължим с фраза от подкрепилите го в онзи въпросен случай културни дейци: "С новите посоки за творческа производителност се създадоха за първи път и реални стимули за по-голяма творческа свобода и инициативност". Да потъркаме очи, за да се уверим коя година сме?

- Потъркайте ги добре, за да видите, че не живеете в миналото. Пак е безобразно, но не е съвсем същото. Комунистическите деребеи си въобразяваха, че управлението им се основава върху научна идеология. Затова имаха някакъв респект към науката и изкуствата. Дори когато подбудите бяха някакви други, репресиите срещу автори или произведения имаха заявено идеологически мотив. Сегашните деребеи са движени единствено от личния си благоутробен интерес. В една клиентелистка структура той плътно съвпада с политическия. В списъка на „неблагонадеждните“ влиза всеки, който го застрашава. Без оглед на сферата, в която той се реализира, и още по-малко с оглед на идеологии, интелектуални позиции, културен авторитет и подобни „глупости“. Общото за двата случая е, че качествата и способностите нямат никакво значение.

- Сега, като председател на Комисията по култура и медии, лицето може да вреди не само на културата, а и на медиите. Фактът, че подобен пасквил излиза в голям ежедневник, говори и за тяхното състояние, за съжаление...

- В текста си г-н Рашидов хвали създадените през 1990 г. от Петьо Блъсков и Тошо Тошев „първи свободни и демократични медии“. Трезво гледано, свободата им се изливаше в дистанциране от силата на факта, загърбване на всякакви обективни критерии, опростачване на публичния език. Масов днес, този модел улеснява властовото овладяване или корумпирането на медии. Стимулирането на срамно ниско умствено ниво в тях е трайна политика. Такива медии стават инструмент за оклеветяване, сплашване, унищожаване. Следването на г-н Рашидовите насъсквания води към редуциране на широк спектър от потенциала на българската култура, рушене на високите ѝ нива.

- Видимо е озлоблението на Вежди Рашидов към неколцина университетски преподаватели. Какво има да дели той с научната общност?

- Тук страхът идва от невъзможността да им стъпи на врата, да озапти тяхното влияние. Опитва се да „дели“ нещо с тях, сплетничейки за „пришити професорски звания, каквито днес се раздават наляво и надясно“. Въпреки придадените му почетни академични титли или пък точно заради това, г-н Рашидов е тотален невежа по отношение на академичния етос. Има и по-сериозни проблеми. Той пише: „Само бездарието на едни доказва таланта на други“. Това е кредото на посредственяка. Окаяникът няма откъде да знае, че действителният талант не следва от сравнения, не може да застава на чуждо място и не подлежи на замяна с нечий друг.

- Петицията е вече подкрепена от доста сериозни имена – писатели, критици, режисьори, актьори, журналисти, преподаватели... Очаквате ли действителен ефект от нея? Тя съвпада по време – казвате, случайно – с масовите протести на улицата срещу цялото управление на Борисов.

- Наистина случайно. Когато на 9 юли сутринта оповестих петицията, не можех да зная, че вечерта ще избухнат протести. Но не са ли мотивите им сходни – погнуса от форми на арогантност и цинизъм, от внушаването на безизходица и страх, от безскрупулния думбазлък. Показваме, че ни има и че не сме им се предали. Петицията е подкрепена от представители на всички поколения и етноси, носители на всякакви политически и светогледни нагласи. Назова ли имена, формира се един звезден отбор на българската култура. А за ефекта… Във всеки случай бездействието на парламентаристите от всички групи, отказът им да отстранят г-н Рашидов от Комисията по култура и медии показва, че неговият погром се обявява за официална държавна политика. Разкрива държавническо планиране на културна катастрофа за България. Което е позор.

- Като водещ медиевист, смятате ли, че имаме шанс да излезем от този пусти византийско-османски властови модел, който е изненадващо устойчив у нас и до днес?

- По-точно от османското „усъвършенстване“ на византийския. Там султанът е собственик на цялата територия и участта на всички е в ръката му. Такова е самочувствието на г-н Борисов. Отговорни единствено пред султана са управителите на еялети. Г-н Рашидов се изживява като бейлербей на еялет Култура. Затова отъждествява персоналните си пристрастия с властовата си позиция и упражнява това тъждество в своето „свободно слово“. „Не може в крайна сметка да ме обичат всички, аз не съм любовница на целия свят“, казва той по повод на петицията. Личното и политическото са се слели в еротична интимност. През XXI в. такъв тип властване е срам в свободна Европа и зачертаване на демократичните практики в България. Гадаещите за мотивите на сегашното недоволство следва да прозрат, че то не е срещу едни партии или лица в полза на други, а против налагания архаичен модел на управление с неговия корупционен характер.

- Освен като учен ви познаваме и като наблюдател на театралната ни сцена. Тревожи ли ви начинът, по който пандемията се отрази на живото изкуство? Плюсовете да гледаш топтеатър от цял свят срещу минуса да го гледаш през екранчето, а не да съпреживяваш?

- Няма истински театрал, който да не се тревожи. И аз обичам да гледам филмирани театрални шедьоври, давайки си обаче ясна сметка, че това е друг тип творчество, изискващо кинотехники във всеки компонент и разчитащо на друг тип внушения. Ако резултатът е успешен, той по-скоро се числи към друго изкуство. Българската политика на финансиране на театрите, под чийто диктат залите все повече се изпълват с нетеатрална публика, замъглява погледа за едно аксиоматично положение. Същински театралният зрител е сътворец, съсъздател на спектакъла. Но той е такъв с живото си присъствие и съучастие. Докато мислим за театъра като за живо изкуство, в което действителното присъствие на твореца е задължително, липсата на зрителя партньор е драматично разрушителна.

- Изобщо как вие, философите, гледате на сполетялата ни глобална заплаха? Дойде ли времето за оценки и прогнози?

- Коронапаниката преди всичко откри и изостри една дълбока антропологическа криза. Съвременният човек се оказа масово готов да мисли за себе си само като за тяло, като за живо месо и нищо друго. В името на чисто телесното си „безсмъртие“ той с неподозирана лекота започна да се отказва от съществени измерения на човешкото, както и от фундаментални свободи и права, мислени в демократичните общества за естествени. Това е истинското крушение. Не разбирам от икономика и не участвам пряко в политиката, но съм добър в професията си и познавам нейната история. Говоря от този хоризонт: Когато здравната тревога изтласка всичкознайните медийни шамани и извика на тяхно място експерти, закономерно в този период това бяха специалисти по медицина, биология, химия и т.н. Публично се заговори, че хуманитарните и социалните учени, психолозите, психиатрите и т.н. трябва да си затварят устите. Такива гласове идваха – за техен срам – и от академичните среди. Погледнем ли миналото на европейското човечество обаче, лесно ще се убедим, че извеждането от подобни пропадания на човешкото винаги е било дело на така специализирани мислители. Хуманитарите ще посочат изхода и от това бедствие.