През последните седмици българските работодатели нееднократно изразиха категоричната си негативна позиция срещу въвеждането на квоти за наемане на хора с трайни увреждания. Убедени сме, че квотното разпределение на персонала по същество е пряка намеса на държавата в стопанската дейност. Тази позиция беше ясно аргументирана и срещна обществена подкрепа, която се дължи на факта, че ефектът от една подобна мярка ще бъде крайно негативен за целия пазар на труда, но по-важното –
това е унизителен подход
спрямо хората, които по една или друга причина са с над 50% намалена трудоспособност.
Готовността на работодателя да наеме работник/служител се определя от професионалните качества, знания, умения и компетенции на съответния работник/служител, а не от здравословното му състояние. В условията на тежък и задълбочаващ се недостиг на работна сила българският работодател възприема хората с увреждания като ценен човешки потенциал.
За съжаление възможностите за наемане на хора с увреждания в голяма степен се възпрепятстват от обективни обстоятелства, извън сферата на отговорностите на работодателите. Основно препятствие е липсата на достъпна публична среда, която да позволи на хората с увреждания да учат, да се развиват и да стигат безпрепятствено до работните си места. Осигуряването на достъпна публична среда е основен ангажимент на централната и местната власт – ангажимент, който очевидно у нас не е изпълнен! Проблемът със заетостта на хората с увреждания не следва да се решава с квоти, а с
мерки, за които основно отговорна е държавата
На този фон на 28 август т.г. беше публикуван за обществено обсъждане проект на Закон за хората с увреждания (ЗХУ), който не само че не отразява публично изразените възражения на засегнатите страни, но и въвежда нови непропорционални изисквания, насочени преди всичко към изземане на допълнителен финансов ресурс от бизнеса, придружено с неясни условия за управлението на събраните средства.
Основният източник на средства за бъдещия фонд „Заетост на хора с увреждания“ към МТСП ще бъде българският работодател, но неговият глас няма да е определящ за управлението на събраните средства, тъй като управителното тяло на фонда ще е доминирано от представители на държавните институции, а хората с увреждания изобщо няма да са представени. Българската стопанска камара винаги е отстоявала принципната позиция, че управлението на публичните фондове трябва да отговаря на приноса на отделните обществени групи към съответния фонд. Недопустимо е нашите средства да се управляват без нашия глас! В този смисъл предвиденото включване на един представител на работодателите в управлението на бъдещия фонд е
форма на привиден демократизъм и имитация
на „отразени бележки на работодателите“.
Изумлението ни от представения проект на ЗХУ се допълва от предложеното създаване на втори фонд – този път към МРРБ, който отново ще се пълни със средства от бизнеса и отново ще се управлява без негово участие. В допълнение предвиден е непропорционален размер на санкциите за инвеститорите в строителни обекти, които не отговарят на изискванията за достъпна среда (10% върху проектната стойност на обекта), и чиновниците, одобрили съответната строителна документация (от 500 до 1000 лв.). Тук отново прозира желанието на държавата да прехвърли собствената си отговорност за изграждане на достъпна среда върху частния сектор.
В графа „имитация на съобразяване с бележките на работодателите“ е и намалението на квотата за наемане на хора с увреждания от 4 на 2%. Този „жест“ по никакъв начин не променя факта, че
това е един нов квазиданък за работодателите,
който не отчита секторни, регионални или други фактори, възпрепятстващи изпълнението на задължението за назначаване на хора с увреждания. Какви са гаранциите например, че работодателят ще успее да осигури нужните за своята дейност (със специфичен професионален профил) хора с увреждания, така че да изпълни квотата от 2%? Какво се случва с незаетите работни места за хора с увреждания, които работодателят е обявил, но не са се явили кандидати? Защо при подобна обективна невъзможност да бъдат изпълнени изискванията на закона работодателят ще бъде глобяван с 30% от минималната работна заплата за всяко незаето работно място? Как този санкционен механизъм допринася за преодоляване на проблема със заетостта на хората с увреждания?
На фона на всички тези рестрикции стимулите за наемане на хора с увреждания реално липсват в предложения законопроект или са минимални и са обвързани с множество условия, което ги прави практически неефективни и неприложими. Това е поредният
пример за политиката на тоягата без морков,
която преминава като тънка червена нишка през цялата ни нормативна уредба.
Ако зад всичко казано дотук прозира немалка доза законотворческа наглост, то връх на тази наглост е твърдението в приложената към законопроекта Оценка на въздействието, че „няма да се създадат задължения от финансов характер за предприятията, които попаднат в обхвата на приложението на закона“. Наистина ли авторите на законопроекта вярват, че глобите и кухите работни места не са тежести с финансово изражение? Това е пореден пример за неадекватна и формална оценка на въздействието, на каквито сме свидетели ежедневно и от които няма никаква практическа полза!
Като цяло считаме, че текстовете в законопроекта забиват поредните пирони в неконкурентоспособността на бизнес средата и ще доведат до нов спад за чуждестранните и местните инвестиции.
Позоваването на „международната практика“ е, меко казано, некоректно, тъй като не е международна практика феноменът „фалшиви телкове“, не е международна практика високото ниво на корупция и сива икономика, каквито, уви, са налице у нас, не е международна практика липсата на достъпна инфраструктура и пр.
